|
Оранжевият байрак отдавна е символ без съдържание. По вина на байрактарите! А четата впрочем си остава немалобройна и очаква някой да й посочи пътя. Влизането в Европейския съюз само ще изостри проблемите на българските земеделци. Достатъчно е да видим влиянието на аграрната партия в Полша или алтерглобалисткия синдикат на Жозе Бове във Франция, например. Уви, харизмата на Мозер, Пинчев и сие е далеч от предизвикателството.
Създаден през 1900 г. след серия от селски бунтове срещу въвеждането на натуралния десятък, днес, един век по-късно БЗНС (във всичките му опаковки, без изключение)
блести със своя анахронизъм и неадекватност
Иронията е кодирана дори в партийната лексика. Организационното понятие "земеделска дружба" звучи карикатурно при пословичните междуособици на лидерите на всички нива. А "постоянното присъствие" отдавна е шеговита формула с широка гражданственост.
По-лошото е, че то е и метафора на участта на БЗНС почти през цялото му едновековно битие, с редки изключения.
Критичната маса на избирателите земеделци всякога е била ухажвана от другите партии. Присъствието на БЗНС е синоним на народовластие, с което всяка коалиция би желала да се накипри. И толкоз! БЗНС е изборна аритметика и демократично лого. Идеологията е смътна, пък и никой май няма намерение да я отчита. Така е отколе.
След спорното, но забележимо управление на Стамболийски, марката БЗНС е обект на злоупотреби отвътре и отвън. Тя е желаното "постоянно присъствие" във всяка коалиция. И колкото по-дискретно е присъствието, толкова по-добре. Почти всяка амбициозна партия успява да си намери троянски кон в някога могъщия земеделски съюз, за да откачи вагон с поддръжници и да го прикачи зад собствения си локомотив.
През 1934г. "звенарите" привличат никому неизвестния земеделски деятел Никола Захариев, за да легитимират преврата.
През 1943-44г. комунистите подлъгват БЗНС в Отечествения фронт, за да го задушат в "братските" си обятия. В първите следвоенни години неколцина дребни души зарязват великия Никола Петков, за да оформят новото "постоянно" присъствие или по-право миманса на БКП. И така чак до разделната 1989г.
През 90-те БЗНС пропусна да се възроди.
Автентичните земеделски дейци като Милан Дренчев, Йосиф Петров и Ценко Барев не се вписваха в сценария на прехода и скоро бяха изолирани. Всеки от мастодонтите си отгледа ерзаци: БСП прегърна Шиваров, а СДС - Георги Петров.
Постоянното присъствие на БЗНС в коалиционните абревиатури бе продължено от г-жа Мозер и компания при управлението на кабинета Костов. Лидерката на най-голямата земеделска формация доказа антикомунистическите си убеждения, но проспа земеделските тежнения в един ключов за тях момент: разграбване, евроквоти, прекупвачески рекет и прочее. Залисани в междуособици БЗНС-лидерите харизаха на ДПС функцията да отстоява правата на някои земеделски съсловия.
Употребата на БЗНС придоби комичен оттенък с коалицията "баба-дядо и внуче" на местните избори, в рамките на която амбициозният Любен Дилов се прегърна със земеделската лидерка и се добра до фотьойл в Столичния общински съвет. Поредно доказателство, че зад Мозер стоят повече градски реститути нежели автентични земеделци.
Към днешна дата българските агропроизводители
едва ли припознават г-жа Мозер за свой говорител
в парламента. Дамата обаче е сред най-ухажваните. Искат я Софиянски и Каракачанов. Наобикаля я и Костов. Засега тя се любува на звездния си миг. Никоя от двете конфигурации обаче не гарантира, че постоянното присъствие на БЗНС ще продължи и в следващия парламент. А тъкмо там гласът на селото трябва да се чува. Предстои болезнената му адаптация към Европа. Междувременно г-жа Мозер продължава да се сражава с призраците на комунизма. Преди време земеделската прима сподели, че мечтае за деня, когато "натовски танк ще събори паметника на Тодор Живков в Правец." She has a dream...!
