|
През 1999 г. министър-председателят Иван Костов заяви от трибуната на Народното събрание, че българският национализъм е погребан. Българите в голямото си мнозинство така и не разбраха защо трябва да се прави това опело - дали заради присъединяването на България към НАТО и ЕС, дали заради не дотам високия международен имидж на БСП и европейската оценка, че бившите комунисти в Централна и Източна Европа са най-върли националисти, или пък за нещо друго. Например политическа реклама - погребение без труп! Или мода! Или заради обществената тайна, че в България 90-те години на ХХ в. станаха свидетел на най-високи върхове на
нихилизъм и отцеругателство, т.е. не само че национализмът отсъстваше от политическата палитра, но дори родителите насърчаваха децата си да напускат България. Тогава в какво се коренеше причината за това изявление? Тон зададоха политиците в зората на демокрацията ни. Някои родни министър-председатели, уж добри познавачи на английския, но изглежда лошо владеещи книжовния български език, заговориха за България като за "тази държава", за българите - като "този народ". Други представители на установяващия се политически елит се ругаеха и псуваха публично, трети, докопали се до властта, правеха далавери и трафици, четвърти се "люспеха", пети...за тях, изглежда времето не стигна!
"Електоратът" обаче разбра и по гърба, и по джоба си, че държавата май вече не съществува. И започна наред с политиците си да черни Българията. Като че ли тя му беше виновна за късогледството!
В хаоса отвсякъде политиците започнаха да ни убеждават, откъде минава пътят на България за ЕС, какъв бил българският етнически модел и най-накрая, че в България имало "национални малцинства". Поради големия брой конституции на държавата ни - 4 за 125 години самостоятелен политически живот след Освобождението, политиците ни изглежда не бяха добре изучили последната, защото там черно на бяло си пише - и до днес!,- че
у нас има различни
етнически групи
Не стига това, ами решиха, че по единствения публично-държавен телевизионен канал - БНТ, трябва да има новини на турски език. Не че този език е лош или труден, ама в България официален и държавен език е българският; майчин език различните етноси изучават в училище и той се слуша по частни радио- и телевизионни канали - разбира се, който има желание за това. Така поне пише в прословутата рамкова конвенция за малцинствата, която българското Народно събрание ратифицира през 1998 г. Между другото ефектът от тази конвенция - отново за политиците ни, беше поразителен. Тъй като 45 години в българските учебници по история за гимназиалния курс и дума не се споменаваше за националните ни малцинства в съседните държави, т.е.територии и население, откъснати от родината в резултат на несправедливия Ньойски договор - 1919 г., у нас малцина от днешното средно и по-младо поколение бяха сведущи по въпроса. За другите подмяната на тезата - етническа група с "национално малцинство" не беше еретичен акт, а европейски начин на мислене. И защо не, след като самите създатели на Версайската система 80 години по-късно сами се отказват от творението си. А мащабите му са впечатляващи - за една нощ 35 млн. европейци сменят гражданството си, т.е преначертава се европейската политическа карта, въвежда се "национално малцинство" като категория на международното право, отнасящо се за териториите и населението им откъснати от едни и придадени към други държави, създават се Югославия и Чехословакия, днешни Румъния и Гърция като многонационални държави. С новото европейско "осветляване" на въпроса, поради незнание или слаба памет,
разликата между
победители и победени
в края на ХХ в на континента се заличава безболезнено. Само че България и в двата случая понесе клеймото на победените. Първият път защото губи територии в размер над 50 000 кв.км и съответното население (в мнозинството си етнически българи); вторият път, защото й се натрапва идеята, че тя е заграбила чужди територии и население след като в сегашните й държавни граници съществуват "национални малцинства", а не етнически групи. Така темата "национално малцинство" стана ракета-носител за някои политически субекти, но и генератор на противоречиви импулси. Заговори се за "най-романтичната част от българската история - Македония", но не се призна геноцидът над българите във Вардарска Македония в периода 1945-1981 г. Продължи да се вменява във вина на България неспасяването на евреите в Беломорието по време на Втората световна война, но се регистрираха какви ли не секти в ущърб на православната ни вяра. Колко българи се самоубиха заради участието си в тях и колко бяха "извлечени" от сектите извън страната по различни канали - стипендии, работа, бракове, така и не стана ясно - до днес няма статистически данни.
Още в началото на прехода ни
стана обаче модно
политиците да се черкуват
по различни поводи - някои го правеха в българския Йерусалим - Охрид, други - само за пред камера в "Св. Ал. Невски" в София. Трети, явно най-прагматичните, свързаха патриотичните си пориви със зоната за свободна търговия в Западните покрайнини, намиращи се в остатъчна Югославия, макар че малко преди това друг отново демократично избран премиер заявяваше, че там живеят "южни сърби"... И тъкмо тази идейна вакханалия беше отличена с етикета български национализъм. Не стига, че 45 години върху му тегнеше печата на фашизма, ами и в годините на демокрацията се забрани съществуването му. Сякаш той до момента се изявяваше на политическо ниво или беше традиционна програма на управляващите ни. Покрай "погребението" му обаче пострада и българското родолюбие. Оказа се, че и двете понятия са част от миналото. Причината? Журналистите ни я обясниха така: просто заливащият ни глобализъм не можел да се съвместява с "отявления шовинизъм на българската буржоазия" от миналия век. Затова трябвало да се "осъвременим": от историческа нация, трябва да станем политическа, за по-кратко - народ ("народец"), държавата ни не е национална, а "народна", родината ни - територия или регион (за благозвучност!) "Аз съм българче" и "История славяноболгарская"- в коша за боклук, те са отживелица, нищо общо нямат с евроатлантическия повей на времето... Защо ли звучи познато?!
Следват обаче въпроси с "повишена трудност" - дали щяхме като българи да влезем в епохата на глобализма, ако нямахме национална държава и църква? Или,
ако не бяхме нация,
какви щяхме да сме днес
- пак ли "патриоти" с фесове както по време на "османската окупация" (нова оценка на съвременни български историци за този период). И какво нелегитимно има в това да защитаваме правата и историческата истина за кръвните си сестри и братя в съседните ни държави? В кой период от най-новата ни история сме пожелали или сме ламтели за чуждо? Нормално ли е днес в българското училище да не се развява българско знаме? Или пък политиците ни да се страхуват от обръщението "българска нация"? Какво означава кандидат-студентите по история в най-старото висше учебно заведение СУ "Св.Кл. Охридски" у нас да не се подготвят по темата: българска история 1919-1944? И докога няма да назоваваме нещата с точните им имена? В крайна сметка има ли разлика между днешните понятия български патриотизъм и български национализъм и в чия глава съществува тя?
За съжаление 15 години родните ни политици не намериха сили да бръкнат в скрина с исторически реквизити и изтупат идеологическия прехоляк от одеждите на българския национализъм. Предпочетоха да го "препогребат" и да не си създават излишно главоболие. Наложената ни тема "национална идентичност и европейски ценности" пак ни завари изненадани. И за да чуем звънеца за завършека на дългото ни междучасие и най-накрая да влезем в час, т.е. да излезем от натрапената ни анонимност, да си припомним:
* Национализмът е доктрина, появила се през 18 в., която всички политически течения и днес - либерали, консерватори, социалдемократи, комунисти ползват в различни периоди от развитието си; родолюбието (патриотизмът) е понятие, възникнало в границите на Римската империя: ubi bene, ibi patria (родината е там, където е добре). * Именно национализмът лежи в основата на създаването и бързото развитие на днешните европейски демократично уредени и богати държави, членки на ЕС.
* Национализмът преминава три етапа в развитието си - икономически, държавно-политически и културен.
* Българският национализъм в своето съществуване никога не е бил шовинистичен или краен, тъкмо обратното, в сравнение с национализма на съседните ни държави той е най-толерантен и деликатен. Единствената му цел е решаването на българския национален въпрос.
* В границите на ЕС, към който България предстои да се присъедини, национализмът в своя трети етап, именно като културен национализъм, ще играе решаваща роля.
В изграждащото се европейско цивилизационно пространство, в границите на обединена Европа, при което всяка държава-членка се разделя с част от националния си суверенитет, културно-националните различия получават водеща роля. Ето защо само нациите с високо национално самосъзнание ще успеят да отстояват периметъра на културно-териториалното си пространство. Целта на ЕС не е създаване на "европейски демос" - политическа рамка, която, както е известно, е винаги конюнктурна; мирът на континента и благосъстоянието на гражданите на ЕС са важните задачи за това обединение. В тези условия обаче българското културно пространство на Балканския полуостров има определен и исторически доказан периметър. И поради това - ясна перспектива. Зависи от всички нас как ще го отстояваме. Да бъдем достойни българи с европейски паспорти.
Някой има ли информация? Беше ни асистент, както вече спомена Фичо, по..."Научен комунизъм" (тъй де, по онова време комунизмът не можеше да бъде нещо по-малко от научен). Мисля, че тя беше единствената, чиито упражнения курсът ни демонстративно не посещаваше. 
