Народът полека-лека забрави кога за първи път бият камбаните на катедралния храм "Св. Александър Невски". Денят 26 март 1913 година е останал извън съзнанието на няколко поколения българи. Дори църквата вече не отслужва панихиди в памет на загиналите за една велика национална идея войници, офицери и доброволци от Македоно-одринското опълчение. Войната за присъединяването на Тракия е наречена от историята Балканска, но тя е всъщност Отечествена - и може би си остава единствената отечествена наша война, защото се води за възвръщането към България на български земи и български народ. Народ и земи, бих казал аз, тъй като стотици хиляди тракийци в края на краищата се приобщават към родината,



прокудени с огън и меч



от родните си места между Цариград и Солун.

Тогава катедралният храм "Александър Невски" е на завършване и камбаните му бият за първи път в отглас на разтърсилата света новина, че уж непревземаемата турска крепост Одрин е превзета от българската армия. "Одрин падна!" е викът на епохата. Камбаните се чуват чак до планината Рила - според разни свидетелства, а там техният набат се поема от камбаните на Рилския манастир - и бива препратен към Атон. Това е едната посока на тържествения звън, другата е през Кремиковския манастир към "Седемте престола" край Искъра, към Царевец, Елена, Варна - и още по-нататък към просторите на славянското православие.

Споменът за този камбанен екот е спомен за родината, останала извън граничните предели на държавата, но съхранена в психологическите предели на стотици хиляди тракийски българи бежанци. 26 март е обявен за Ден на Тракия, но всъщност е обявен от потомците на бежанците, а не от нашата държава. Неколкократните искания до съответните инстанции тази дата да бъде вписана в календара като национален празник



остават без отглас



Отглас получават други идеи за България. Ето: "С чего начинается родина?" Помните ли тази съветска песничка, която стана емблематична за цели поколения? В нея родината започваше с разни вероятни и невероятни неща. Бог знае с какво ли е започнала при нас - с конска глава или конска опашка. Може би с нечий череп, от който Първият да си пие виното? А дали има значение? Започнала, така или иначе, време е, така или иначе, да завърши. Или поне националната ни родина. Ще трябва да се простим с нея, ако не искаме да останем вън от цивилизацията, където, както неведнъж съм казвал, е неуютно... И се държим за прогнилите си национални корени като слепец за тояга... Моя родина е не земята, която тъпча, а клавиатурата на пишещата ми машина... Нацията е каторга..."

Това са откровения, чийто изразител продължава да бъде смятан за интелектуалец, какъвто се представи самият той



с болезнени графомански амбиции



по телевизия bTV наскоро и по някои вестници от доста време. Нима неговите думи не засягат Отечеството? Не заради такива ли безродници българските камбани бият главно на умряло? Не изживяваме ли повече дни на национален траур отколкото дни на национална гордост?

В страната на стотици хиляди бежанци от Тракия, Македония, Добруджа, Банат и Западните покрайнини причините за бежанството не са само следствие на войни. Бежанец може да станеш и когато загубиш надежда и вяра в Отечеството. Например ако сменят Кирило-Методиевата азбука с латиница. Ако преградят пътя към образованието с недостъпни такси. Ако зачертаят от историческото ти наследство имената на великите борци за социална справедливост. Ако те изоставят без защита на уличния произвол, на повседневната и повсеместната престъпност. Ако в края на краищата ти натрапват непрекъснато хора от чужбина за управлението на страната - от германоидните князе и царе на третото българско царство до космополитния цар на днешната република...

Впрочем, да очакваме ли на 26 март 2004 година камбаните на катедралния храм "Александър Невски" да забият в чест на един отечествен подвиг? Или вече няма Отечество, както твърди цитираният по-горе безродник....