|
Как може България да бъде приета в Европейския съюз?, запита преди седмица един холандски журналист. В България селата са разрушени, градовете са мръсни, а пътищата са в катастрофално състояние, написа авторът в своя вестник. Медиите у нас реагираха с лека обида, но и с разбиране - всеки нормален човек, който е бил на запад от Калотина, знае, че холандецът е прав. Да вземем да се самоубеждаваме, че не е така, би било лицемерно. Пък и ние, българите, сме малко нещо мазохисти - обичаме да сме зле и да си го казваме.
Длъжен съм обаче да подчертая: холандецът не е докрай коректен. Прекосявайки Балканите, той е пропуснал една държава. А там селата са по-разрушени, градовете са по-мръсни, пътищата са в по-катастрофално състояние, отколкото нашите. И на мен не ми се вярваше, че е възможно, но е факт. Както е факт и че този факт не бива да ни радва.
Защото, като се огледам днес наоколо, виждам картини, твърде сходни с тези, които видях в Румъния. Вярно, някак по-малко са. И сме си свикнали с тях до такава степен, че не ги забелязваме.
Правя уговорката, че впечатленията ми са повърхностни и не съм опитвал да вникна в дълбините на румънската душа - тя сигурно е нежна и ранима като моята собствена. Подобно на холандския журналист, аз просто пропътувах с кола около 600 километра в една чужда страна и описвам това, което видях.
Румъния тръпне в очакване на пролетта
Зеленината е единственото, което може да скрие поне част от праха и мръсотията, полепнали по пътища, полета, къщи, блокове и улици в държавата, от която ни отделиха по пътя към Европейския съюз. Странно звучат сметките на разни международни статистически служби, че средният доход на румънците е по-висок от нашия. Все пак благосъстояние и външен вид би трябвало да са свързани понятия.
В Румъния, чиято земя е още почти изцяло държавна, приватизацията и реституцията са по-закъсали и от българските. И това много личи.
Първият шок дори за обръгналия на грозни гледки български поглед идва веднага след Дунав мост. Жълтеникаво-сива пустош, електрически стълбове,
цигански бараки, бездомни кучета,
някакви съборетини и всичко това - на фона на панелните блокове на Джурджу в далечината. Шосето е осеяно с дупки и кал - калта идва от многобройните конски каруци, които, заедно с "Дачия"-та, са основно средство за придвижване из румънската провинция. Дупките, калта и странната маркировка (някакви жълти линии без особена логика) продължават по целите 60 километра до Букурещ. (Дереджето е почти същото и по пътя към Брашов - очевидно и тук си имат някой местен Таушанеску, който предпочита парите за пътища да отиват в негови банкови сметки, вместо по предназначение.)
За разнообразие - ту отляво, ту отдясно се появява бивша сграда на тамошно бивше текезесе, оглозгано до кокал (бетон) от местните. Селата, особено тук в равнината, са мизерни, къщите са схлупени. Кажи-речи всички са с ръждиви тенекиени покриви и огради от полуизгнили летви. Тъкмо да си кажа на глас колко кофти е всичко това, се сещам за десетки подобни гледки в България. И си затварям устата.
90% от земята в Румъния е необработена и обрасла. Цели полета са покрити с пластмасови шишета и найлонови торби - румънците имат гадния навик да хвърлят боклук където им падне. Уви, не са само те, нали?
Букурещ е Меката на панелното строителство
Блокове, блокове, блокове - еднотипни, сиво-бежови, с изкъртени фасади и изровени градинки пред тях. Прашни улици, кални и разбити тротоари, надробени бордюри, смлян асфалт и някакви далечни спомени от тревни площи. Минава ми през ум, че тукашният кмет трябва да се казва Букурещяну.
В румънската столица се е строило яко и безсмислено, което може да се очаква от комунистически режим с тъпи директиви и петилетни планове. (Това да ви напомня нещо?) Тук имаш чувството, че непрекъснато пътуваш из софийския квартал "Хаджи Димитър", като от време на време попадаш в "Младост" и "Люлин". Балконите повсеместно са остъклени с позабравените у нас винкели. Така и не видях пластмасова дограма.
В центъра е по-поддържано, но пак е сиво. Правя бързо сравнение: сградата на хотел "Интерконтинентал" е по-грозна от нашия "Шератон", а националният им театър не притежава и грам от топлотата и чара на нашия Народен.
Сега строителството в Букурещ е замряло. Не знам поради какви причини, вероятно пак има нещо общо със собствеността - румънците живеят предимно в държавни жилища. Само тук-там се вижда започната нова сграда - от тази гледна точка пейзажът е коренно различен от софийския.
Озовавам се в периферията на Букурещ, край фабриката за кафе на една много известна западна фирма. Наоколо се виждат само разрушени сгради на соцпредприятия, няколко псета и очевидно незаконно сметище. Докато си мисля, че и в София си имаме такива хубавини, от фабриката излиза работник с мотокар и бодро изсипва контейнер с отпадъци на 20-ина метра пред входа. После се прибира с чувство за добре свършена работа. Установявам, че повечето боклуци на сметището ги е направила именно въпросната порумънчена фирма за кафе.
В противопоставянето Изток-Запад няма как да подминем
Брашов - другото лице на Румъния
Брашов, който се намира в центъра на страната, на северния склон на Карпатите, има изключителен старинен център. Старият град прилича повече на Прага и Залцбург, отколкото на източноевропейски. Обяснимо е - през 15-16 век градът е бил в Австро-Унгария, наричал се е Кронщад и тук са живеели предимно немци. Брашов си има и търговска улица със сецесионни сгради, която удивително прилича на пловдивската Главна.
Точно тук нагъл циганин спира да чопли семки, рипва от пейката и ме атакува: "Домнуле, домнуле!" Опитва се да ми продаде натовски бинокъл. Тръгва от 60 "доляре", сваля до 10. Върви до мен, ломоти и ми навира бинокъла в ръцете, докато вижда наблизо униформен полицай. Тогава млъква и си обира крушите. Мисля си дали нашенски циганин щеше да се впечатли от полицая. Предполагам, че не.
На 100 метра от старинния център обаче архитектурната идилия свършва - отново сиво-жълти панелки, изорани тротоари и всякакви боклуци по земята. Видно е, че навикът да поддържаш само центъра на града не е изобретение на българските кметове. (Той Чомаков и центъра на Пловдив не поддържа, камо ли периферията.)
По обратния път към България се сещам, че според холандския журналист политиците в Брюксел не са наясно с историческите граници на Европа. Той твърди, че човек веднага разбира кога навлиза в територията на бившата Отоманска империя. Е да, ама Румъния почти не е била под турско "присъствие". Явно не само ориенталщината е причина
да мяташ боклуци във всички посоки
и едновременно с това да се оплакваш, че никой не чисти. То е най-вече от изграждан с години комунистически манталитет: моето си е мое, чуждото - общо.
На връщане се случва нещо показателно: Явно за два дни много съм се уморил от Румъния, та съм решил, че мръсотията е неин патент и южно от Дунав мост ще се спася. Затова, когато виждам лошия околовръстен път на Русе и боклуците край него, чак се изненадвам. Няма място за изненади - грозотията е тук не от днес, просто съм й свикнал. Точно както румънците са свикнали със своята.
Такива мрачни работи си мисля, докато пътувам по добре поддържаното шосе за София. Внезапно виждам двама мъже в оранжеви якета да бодат с пръчки нещо край пътя и да го слагат в чували. Осъзнавам, че тия хора чистят боклуците и почти се просълзявам от умиление.
А когато малко по-нататък виждам модерен трактор да оре изпръхналата земя, ми идва да сляза от колата и да му ръкопляскам прав.
|
|
|
|
