В същия речник, който между другото е много полезен, тъй като често в ежедневието пропускаме точното съдържание на термините, които използваме, срещу единение са публикувани синонимите - единство и сплотеност. Няколко реда по-нагоре има две определения на "единак". Те са следните: 1. Вълк, който ловува и живее сам. 2. Саможив човек, или човек, който живее сам.
От всичко цитирано дотук става пределно ясно, че единаците не могат да станат членове на дадена партия. По простата причина, че те не се подчиняват но общи интереси, на общи цели или идеология. Освен това, за да има определено значение,
всяка партия се стреми да обедини
под своята платформа максимален брой партийци. В същия тълковен речник обаче, въпреки че изданието е от 1995 г., срещу партиец се мъдри определението - "Член на комунистическата партия." Естествено, то не звучи актуално. Макар че 45 години българският народ наричаше партийци именно тези, които бяха членове на БКП. Тогава обществото бе разделено точно на две - партийни членове и безпартийни, на комунисти, т.е. плащащи членски внос на БКП, и некомунисти. Некомунистите обаче не бяха антикомунисти. По простата причина, че всички те бяха обхванати от т. нар. казионни, подчинени обществени организации от типа на Димитровския комсомол - ДКМС, Отечествения фронт - ОФ, профсъюзите, творческите съюзи, обществените организации и т.н. В онези тъжни години от обществено-политическата история на съвременна България БКП постигна едни рекорд, който никоя друга партия няма да може да повтори, и слава богу. Членската маса на комунистите непосредствено преди 10 ноември 1989 г. бе достигнала до феноменалните за страната един милион и двеста хиляди. Т.е. всеки пети възрастен българин плащаше членски внос в някоя низова организация на БКП. От гледна точка на тълковния речник БКП бе постигнала почти пълно единение между партия и народ. Общи цели, обща идеология, обща платформа, общо подчинение. Тази политика получи историческата си присъда.
От камбанарията на 2004 г. е ясно и нещо друго.
Никоя партия не може да обедини
толкова много българи. Никоя партия не може да събере политическите единаци в страната. Обикновено единаците си правят собствена партия и се стремят да я подчинят на индивидуалните си саможиви или лични интереси. Въпросът сега е друг. Възможно ли е съвременните политически сили, парламентарно представени, или имащи ресурс да влязат в следващия парламент през 2005 г., да водят национално отговорна политика, подчинена на стратегическите интереси на страната? Става дума за обединяване на партиите около каузи в името на България.
Първият български държавник,
който представи подобна платформа пред обществото, е Симеон Сакскобургготски. И то го стори преди да бъде избран за министър-председател. Това бе едно от посланията, с които сегашният премиер спечели парламентарните избори през 2001.
Всички анализатори, наблюдатели и политически ангажирани, не само у нас, а и в чужбина, признават единодушно, че тази политика на министър-председателя дава определено добри резултати. Това бе категорично доказано на местните избори през миналата година. Тогава за първи път независимите кандидати доказаха, че могат да бият партийните. На базата на обединение около ценности и приоритети, които са значими за обществото, на базата пълен противовес на теснопартийните интереси.
Преди точно пет месеца в същата тази колонка написах следното:
Всичко това ни дава ясно да разберем, че либералните и дясноцентристки идеи и ценности са се наложили значително в българското политическо пространство. От друга страна сините и червени симпатизанти все по-видимо се оформят в твърди ядра на СДС и БСП.
Какви са основните изводи от казаното дотук?
На първо място, основните играчи на политическия терен вече не са само сини и червени.
На второ място, явна е тенденцията за настъпление у нас на европейската демократична система -
ляво, център, дясно,
която не само ще се запази, но и ще се развие.
На трето място, вече може сравнително категорично да се предположи, че и следващият кабинет у нас, след редовните парламентарни избори през 2005 година, ще бъде функция на коалиционно споразумение.
На четвърто място, еднопартийните правителства от типа Виденов и Костов ще служат само за исторически поуки.
Това, че в други ден България ще стане страна членка на НАТО, също доказва силата на каузата. Доказва, че политически и национален консенсус се постига и дава отлични резултати.
А през седмицата имахме и още един пример на политическа еволюция, достигаща до аналитична прозорливост и далновидност. В национален ежедневник един бивш член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП заяви следното: "България се нуждае от правителство, което ще провежда национална, а не партийна политика. И от премиер, способен да обедини в правителствен екип най-доброто, което има в България - вляво, в центъра, даже и умереното вдясно от центъра... България се нуждае от национална политика и от национална коалиция за управление."
почнеш да лижеш там където си плюл?