Животът у нас се подобрява, но това не поражда оптимизъм. От 6 г. брутният вътрешен продукт расте с по около 4,5% годишно, безработицата намалява, доходите, макар и бавно, се увеличават, кредитите за миналата година са се удвоили, на прага сме на ЕС, а българите са най-недоволните от живота европейци.

Мащабно изследване на сдружение "Глобална България" начело с политолога Иван Кръстев, социоложката Боряна Димитрова, антропологът Васил Гарнизов и анализаторите Илия Илиев, Деян Кюранов, Петя Кабакчиева, Георги Ганев и Румен Аврамов извежда няколко обяснения за българския песимизъм.

Първото основание за него е ниският социален статус - 54% от българите са песимисти, защото са с малки доходи, лоша работа, недостатъчно образование, живеят в малък град или на село и са над средна възраст.

За останалата половина от песимистите изследователите предлагат няколко хипотези. Първата е, че медиите наистина са средство за производството на социален песимизъм, но "заслугата" им за това не е чак толкова голяма. Според авторите на изследването предлаганият от медиите катастрофичен образ на настоящето е по-скоро пазарен отговор на търсенето на "лоши новини", отколкото идеологическа стратегия на самите медии.

Друго обяснение е, че за немалко хора животът при демокрацията е по-лош от този при социализма. Времето преди 1989 г. изпъква като по-добро, защото за мнозина годините на прехода са били постоянно слизане надолу. Трето обяснение - че в обществото тегнат масови колективни усещания за бедност, за постоянна неспособност на политиците да решават проблемите, за невъзможност да успееш в България с личните си качества. Това води и до изкривявания като това, че става социално престижно да си черноглед дори когато нямаш никакви лични основания за подобна нагласа. 42% от хората казват, че се справят с живота, но едва 17% смятат, че околните се справят. Т.е. малцина смеят да вдигнат очи и да погледнат през собствения си успех. Най-сетне социалният песимизъм на българина се дължи и на предаваното през поколения усещане, че все сме догонващи. Като за губещите от прехода сравненията по-често са с времето на социализма, а за печелещите - с развития Запад.

Изследването разграничава 4 групи песимисти.

АБСОЛЮТНИ ПЕСИМИСТИ (около 54% от населението) са предимно хората с доходи до 100 лв. месечно на член от семейството, предимно жени, със средно или основно образование, пенсионери (1/3), с ниска гражданска активност. Песимизмът им е пряко следствие от техния социален опит в последните 10 г. Силно се влияят от катастрофичните медийни образи, защото те са в синхрон със собственото им усещане за безпомощност.

НЕТИПИЧНИ ПЕСИМИСТИ - хора с по-високо образование и доходи, заети главно в държавния сектор (2/3). Визията им за бъдещето не се дължи на неуспех в личен план, а на възпроизводството на общовалидни клишета. Нетипичните песимисти в много по-голяма степен от хората от другите групи смятат, че у нас има много хора, които ровят в кофите за боклук, за да се изхранват, и че у нас не можеш да си намериш добра работа, ако нямаш връзки.

ОПТИМИСТИ ЗА СЕБЕ СИ И ЗА СТРАНАТА - предимно млади хора, с високо образование и доходи, заемащи ръководни позиции в държавния и частния сектор, с активна гражданска позиция, но с подчертано недоверие към институциите и политиците като останалите групи. Пак като останалите споделят масовите визии за бедността на страната и нуждата от индустриализация - архаична соцпредстава за прогрес. Дори и тези абсолютни оптимисти обаче не откриват реално повишение в социалния си статус спрямо 1989 г. и спрямо последните 5 г. Само 1/3 от тях твърдят, че се изкачват нагоре.

ОПТИМИСТИ ЗА СЕБЕ СИ И ПЕСИМИСТИ ЗА СТРАНАТА - значителна група, обхващаща 26% от хората. Социално-демографската им структура е като тази на абсолютните оптимисти. За разлика от тях обаче те се влияят по-силно от медийните послания. Хората от тази група са убедени, че могат да се справят с живота и имат добри шансове за в бъдеще, но смятат, че мнозинството българи са зле и пред тях се откриват нерадостни перспективи.