"Доган не искал орден, убедили го да приеме наградата"

заглавие във в. "Сега"

"Тя по принцип е против моите вътрешни принципи."

Ахмед Доган по повод получаването на най-високата държавна награда, връчена му от президента на републиката



"Познаваме се отдавна. Невинаги сме били на еднакви позиции... Наградата е знак за утвърждаване на новата политическа култура."

Георги Първанов по същия повод





Тази размяна на любезности ми напомни за следните реплики от чудесната пиеса на Валери Петров "Честна мускетарска":

Атос: - Хората с достойнство стават напоследък все по-редки. Чу ли за кавалера Дьо Корморан?

Портос: - Не, какво е станало?

Атос: - Нали кралят му даде завчера ордена "Свети Георги"?

Портос: - Е?

Атос: - Когато той произнесъл формулата "Не съм достоен", Негово величество му прошепнал: "Зная, но вуйчо ви много настояваше."



Не е трудно да се досетим кои от вуйчовците или по-точно кои от кръстниците на Доган са настоявали да получи орден "Стара планина". Не е трудно и да отгатнем за какви заслуги.

В България всичко е толкова абсурдно, че един ден и представителите от "сенчестия бизнес" могат да получат орден. Те също имат немалки заслуги за начина, по който протече българският преход.

По-интересно е друго. Колкото по-голям е дефицитът на качество, толкова по-многобройни стават всички видове награди, които се раздават безразборно в родината. Театрални, музикални, за поезия, за политика, за журналистика, за бизнес, за спорт, за служба... Има нещо изключително потискащо в това



взаимно родно награждаване



В тази провинциална, захлупена страна, която навън обикновено бъркат с Румъния, местният "елит" се изпотрепва да се награждава. Тук може да се живее само чрез взаимни ласкателства, които се редуват с неистова омраза. Няма и помен от нормалност. Камо ли от дълбочина. За йерархичност да не говорим. Нито за уважение. Царят на българите продаде ордените на дядо си, президентът на българите раздава държавни награди като шоколадови бонбони, а всички българи - кой щастливо, кой нещастно - си живеем в общата си плитчина без съпротивление, без взискателност, без усилия...

Все пак не можем да не отбележим някои противоречия в мотивацията за награждаването на Ахмед Доган. Според Първанов то "без съмнение е признание за активната роля, която г-н Доган играе в съпротивата срещу тоталитарния режим до 1989 г.". Според официално изнесени данни от трибуната на Народното събрание Доган е бил сътрудник на ДС. Да не би президентът да иска да ни внуши, че това е била дисидентска организация? Не е ли доста арогантно - най-вече заради паметта на жертвите на ДС днес да се извършва тази подмяна?

И още: след като лидерът на една политическа партия може да бъде награден за принос към етническия мир, защото не е предизвиквал безредици,



не трябва ли да бъдат наградени и останалите лидери,



които не са проявявали националистически изстъпления?

Да не говорим, че в своя книга, публикувана през 2001 година и припомнена тези дни от колегите от в. "Дневник", Първанов пише: "Вече 4 години ДПС по-скоро засилва етническото напрежение. Отдавна под диктата на ДПС тече нов възродителен процес, но с обратен знак... Ахмед Доган разчовърка стари рани." Някой ще каже, че в България няма значение кой какво и кога е казал, нито какво е вършил, но все ми се струва, че някакви граници на благоприличие все пак трябва да се спазват. Колкото и трудно различими да са те у нас.