Когато ни сполети някоя по-голяма трагедия, първите думи на политици и журналисти са, че тя не бива да се използва за политически цели. След което масово се втурват да я използват. Предимно политиците, а след това и журналистите. Изключенията и от двата лагера са малко, (в. "Сега" е един от тях), което им прави чест. Бях поразен, когато видях на първа страница на "Нощен труд" снимка на прясно изкопани гробове, огромното заглавие към която гласеше нещо от рода на "Тук те ще заспят последния си сън". Що за перверзия е това? Що за наслаждение от смъртта? Какъв човек трябва да си, за да изкараш по всички сергии на България снимката на отворените детски гробове. Да я рязвяват по улични кръстовища продавачите на вестници.

Не по-малко



арогантни и нелепи бяха телевизионните репортери,



които бутаха микрофони пред лицата на обезумели родители и ги питаха как се чувстват. Имаше и пряко предаване на опелото, както и съкратен вариант за новините. В съкратения вариант видяхме как сдържано (все пак) плачат Първанов и жена му и как без всякакви скрупули лее сълзи и лицедейства Надежда Михайлова. Що пък за човек трябва да си, за да използваш смъртта на децата за политическа реклама? Какво правеха политиците в Свищов? Показваха съпричастност? В нощта на трагедията тях ги нямаше. Можеха дискретно да изпратят по една телеграма или, ако чувството за състрадание е било неудържимо, да се обадят по телефона на близките. Но да ходят на място и да плачат пред обективите сред хора с които нямат нищо, ама нищо общо - е срамота.

Ако питате Надежда, ще ви каже, че го прави "като майка". "Като майка" също е и Антония Първанова. "Аз като майка" беше най-употребявания израз тези дни.



В това "като" е основният проблем.



Доста политици са едно голямо "като". И без всякакви задръжки се държаха "като" сред една огромна трагедия. Изцедиха я кой както можа, без да им мигне окото. От СДС съвсем прекалиха, обявявайки, че ще "искат мерки за безопасността на децата, които пътуват в чужбина". Ваньо Шарков, главен секретар на партията, се досети, че има свищовски корен и седмица след трагедията се присъедини към издирвателните екипи. Можете да го приемете като мрачна ирония, но ще припомня, че Ваньо Шарков, освен главен секретар, е и шеф на "Бърза помощ" в София-област. Премиерът също даде своя принос към общия цинизъм, като накара посред нощ родителите да ходят в правителствена болница, за да чуят обичайното "да гледаме позитивно на нещата" и т.н. Имаше и нещо като публична разпра дали да има национален траур или да няма. Някои градове започнаха да наддават - "до три дни", а други като своеобразни анклави декларираха пред медиите, че се "присъединяват към националния траур". Огнян Герджиков също отрони сълза за камерите, поднесе венец и подари 1 (един) компютър на Приеполе в знак на благодарност.

Освен покрай жертвите



възможност за PR се откри и покрай героите.



Колеги журналисти и политици дотам се експонираха заедно със съседите ни, които спасиха българските деца, че в един момент и те "като че ли" станаха част от подвига.

На този фон най-добро впечатление направиха политиците, които не се изкушиха да използват трагедията и се държаха далеч от микрофоните, както и онези, които реагираха адекватно на случващото се. Един от тях бе кметът на Свищов Станислав Благов, а друг (по свидетелството на самите родители) - българският посланик в Белград Яни Милчаков.

Иначе десет дни след трагедията все още няма яснота защо се е случила, има ли виновни, можело ли е да се спасят повече деца, каква точно е отговорността на учителите и т.н., и т.н. Въпроси, които по стар български маниер времето ще отмие, публиката ще забрави и така до следващия траур, който "като майки, бащи и обикновени хора" ще гледаме по телевизията.

Сега например идва ред на Кербала. А след трагедията (или скандала), преди трагедията (или скандала) и по време на трагедията (или скандала) - безкрайна човешка пустота.