Ако не ставаше въпрос за живота на войниците ни в Кербала, действията на българските политици можеха да бъдат определени като комедия от грешки. Докато обградените рейнджъри отблъскваха атаките на шиитите, политиците си подхвърляха горещия въглен на отговорността. И в крайна сметка направиха това, което могат - нищо. Цяло чудо е, че това голямо нищо днес не е повод за поредна национална мъка.
Докато хората на Моктада Садр превземаха град след град, нашите политици внимателно се оглеждаха. Не за да се ориентират в обстановката в Ирак, а за да преценят кой трябва да носи отговорността за евентуалните загуби на жива сила. И се завъртя един порочен кръг.
Появи се Иван Костов, който нареди на НАТО да влезе в Ирак. Той бе последван и от други политици, които повтаряха идеята като папагали дори и след като шефът на Алианса Яп де Хоп Схефер каза, че НАТО не иска да има нищо общо с тази война.
Появиха се и политици, които при първата гръмнала пушка викнаха "Олеле-е-е", поискаха веднага да изтеглим войниците си и да се скрием под юрганите. Но всички те са от опозицията.
Как реагира властта,
от която всъщност зависи какво да правим в Ирак.
На 8 април - два дни след като трима наши бяха ранени в Кербала, правителството се събра и ... не реши нищо. Темата за Ирак не фигурираше в дневния ред. Все пак бе съобщено, че кабинетът е помолил американците за малко помощ. За идването на 120-те американци в Кербала пръв се похвали Соломон Паси, който по това време бе някъде из Средна Азия. Човекът, който би трябвало да дава най-много отговори - военният министър Свинаров, моментално прехвърли отговорността за по-нататъшните решения на Народното събрание. То трябвало да прецени дали и как да продължи българският ангажимент в Ирак.
НС обаче с отмерен бекхенд отби удара и препрати горещия картоф в полето на президента. Председателят на НС Огнян Герджиков йезуитски промърмори: "Президентът вече е взел инициативата...".
Президентът ни обаче не е вчерашен - той свика съвещание на тема: "Оценка на ситуацията в Кербала", на което обаче не се явиха нито Свинаров, нито Паси. За външния министър е ясно - той бе в Душанбе. Свинаров обаче вече беше здраво запразнил - както всички вече разбраха военният министър така се скри от гърмежите, че дори и шефът на Генщаба не можа да го намери 4-5 дни.
Насроченото съвещание по същата тема със спецслужбите пък не се състоя, тъй като Първанов погребваше 10-те деца, загинали в Сърбия. Държавният глава изчака мъдро няколко дни, ловко изманеврира между роднините на войниците и накрая изрита топката обратно в полето на парламента, който единствен може да "преформулира мисията ни в Ирак".
Никой в този разговор между глухи не отбеляза, че решението на НС постави пред българската мисия в Ирак 4 много ясни задачи - провеждането на операции за поддържането на стабилността; провеждането на CIMIC (гражданско военно сътрудничество) операции в зоната за отговорност; подпомагане на цивилната администрация и, забележете - провеждане на активни действия срещу лоялните на бившия режим партии и групировки в зоната за отговорност. Очевидно е, че
проблемът ни в Ирак не е в преформулирането на мисията.
Няколко партии, сред които СДС и БСП, от два-три дни се опитват да разкарат топката от НС и да го върнат в начална позиция - в правителството. Нали то изпълнява решенията на парламента?
Тук кабинетът изненада всички - той сформира координационен център за обстановката в Ирак. В него влизат говорителят Димитър Цонев и шефът на премиерския кабинет Ради Найденов. Начело на щаба е онзи, дето все го няма - Николай Свинаров. Ясно е колко светкавично тези юнаци ще решават сложните казуси. Междудругото Свинаров бе на линия точно един ден. Днес вече е в Одеса.
Хаосът сред политиците се пренесе и сред военните. Началникът на Генщаба ген. Никола Колев взе да разправя, че като стане напечено нашите има къде да се изтеглят. Оказа се, че това не е вярно. Близо седмица по-късно Първанов предупреди, че няма да е много красиво войниците да напуснат укрепените си позиции в Кербала и да отидат на "гола поляна", на "на палатка в пустинята".
Имаше и други бисери - командирът на батальона Петко Лилов разправяше как нашите се върнали да патрулират по улиците на Кербала и местните ги посрещнали с ръкопляскания. В това време Садр казваше, че е готов да умре в битка с окупаторите, а наш патрул бе обстрелван. А от думи на зам.-министър Илко Димитров излезе, че Садр всъщност няма нищо против българите, но в обкръжението му имало екстремисти...
По всичко изглежда, че политиците и военните ще продължат тази игра поне до 30 юни, когато американците ще предадат властта на иракчаните. Ако по това време се гърми, нашите в София ще изтеглят батальона тихомълком. Вероятно
генералният план за действие
до тази дата се изчерпва в една точка и тя е - размотаване. Иначе защо парламентарната комисия по външна политика, отбрана и сигурност ще се събира чак на 22 април - 18 дни след атаката на Садр, за да обсъди какво става с нашите войници там. Тази комисия така действаше и след смъртта на петте рейнджъри на 27 декември - размотаваше се до средата на януари. Всъщност какво ли друго да очакваме, след като в нея няма нито един спец по военните въпроси!?
|
|