На 8 февруари д-р Константин Тренчев ще празнува своя 50-годишен юбилей. Роден е в Стара Загора. Завършил френски колеж в Алжир и медицина в София. На 2 февруари 1989 г. основава независимия профсъюз "Подкрепа" и оттогава е негов президент. От май до септември 1989 г. е политически затворник. Тренчев е един от основателите на СДС през 1989 г. Съпругата му Кояна е емигрирала в САЩ по тоталитарно време заради проблеми с властта и в момента работи там. Дъщеря му Мария пък е заминала за Щатите през 1997 г.



1. Белият ресторант



Това се случи през 1986 г. Тогава още бях далече от политиката и десидентството, но това не пречеше да имам голямо уважение към демократичните ценности на Запада, който тогава ми беше идол за подражание, особено Америка. Един следобед пристига мой приятел в гарсониерата, в която тогава живеехме все още на семейни начала с жена ми. Там отглеждахме 2 кучета със 7 малки, 1 котка и една забулена сова. Та идва този приятел и иска да ни води на кино. Тогава имаше много свободно време и малко ангажименти. Гледахме "Имало едно време в Америка". Героят беше затворник, когото пуснаха на свобода. Той заведе приятелката си в един специален ресторант - Белият ресторант. Спомням си, че тогава жена ми Кояна ми каза "Искам да ме заведеш там", а аз й отговорих "Трябва да почакаш доста време". Така се разви животът ни след това, че през 1994 г. в САЩ аз я заведох в същия този ресторант. Той се намира в Ню Йорк, на Пето авеню, 59-та улица, в хотел "Плаза". Така че и най-странните неща могат да се сбъднат. Разбира се, житейската цена, за да стане това, беше огромна. Но тъй или иначе една шега се сбъдна след години. Аз мисля, че ако се бориш за нещо, така се подреждат нещата, че в повечето случаи рано или късно го постигаш.



2. Голямото преследване



Беше 23 май 1989 г. Вече бяхме написали т. нар. Декларация от мюсюлманския стачен комитет срещу отнемането на имената на българските турци. Тя беше прочетена, разбуни много духове и в Северна България започнаха демонстрации на турски етнически малцинства. На моя телефон, който беше известен на всички, ми се обаждаха постоянно най-различни хора. Те ми казваха по имена "вчера са убили този, днес онзи, вчера тази жена...", а аз записвах в един тефтер всички случаи... Все още за мен е загадка как тогава не ми изключиха телефона, но изглежда от тогавашната милиция се интересуваха какво си говорим. Събрах имена на жертви. Към 20.00 часа вечерта дойде Антон Запрянов от Димитровград също с информация. Умувахме какво да направим. Решихме да споделим информацията с някои от западните посолства. Без много увещания взехме ключовете от колата и тихо, тайно тръгнахме от Стара Загора за София. Разбира се, че сме били под постоянно наблюдение, защото още на Чирпан ни спряха за проверка на документите. Пътувахме, но към Мирово, на 200-300 метра от отбивката, изведнъж загасих всички светлини и с пълна газ се изнасох встрани. След нас започнаха да минават коли, три на брой, и накрая една УАЗ-ка, която явно беше готова да ни качи по предназначение към затвора. Взеха да спират по пътя, защото разбраха, че сме се запътили нанякъде. Разбархме, че ни следят. Запалихме колата и продължихме. Те увеличиха малко дистанцията. Продължихме към Пловдив, но не по магистралата, а по стария път през Белово. Оттам е баща ми и имам много братовчеди, ако изчезна не могат да ме намерят поне една година. Продължихме по пътя, край Пазарджик има едно кръгово движение. Ние влязохме в колелото, ченгетата също, правим четири завъртания, а е около 23,00 часа вечерта. Изби ме и на смях, но вече се бяхме прежалили. Отклоних колата за Белово и продължих по стария път. Те увеличиха още повече дистанцията, явно разбраха, че се усетихме. В Белово направих същия номер - загасих светлините на колата и с пълна газ се изнесох от улицата надолу, спрях колата пред къщата на баба ми и оттам - по пътеките. Този път вече ни загубиха окончателно. По едни пътеки слязохме на гарата, скрихме се зад едни вагони и гледаме какво става. Полицейският участък е близо до гарата и виждаме как там влизат и излизат началници-софиянци. Местните ченгета явно спяха и бяха много изненадани от височайшето присъствие. Не можаха да се усетят къде сме, явно са мислеха, че сме се скрили при близки. Стана късно през нощта. Изчакахме да дойде влак, качихме се към София, но без билети, без нищо, за да не ни хванат. Решихме да слезем на гара Подуене. Умувахме в кое посолство да отидем. Взехме такси и първо отидохме в английското. Там ни прие първият секретар, казахме му кой е убит, кой арестуван. След това отидохме във френското и в американското посолство да разкажем, каквото знаем. С чувство на изпълнен дълг решихме да се прибираме към Стара Загора. Но влак имаше чак късно следобед, едно такси търсеше още хора до Пазарджик. Качихме се в него и заспахме. Стигнахме пак до Белово, запалихме колата, но още край Пазарджик ни спряха за проверка на документи. Арестуваха ни, качиха ни в две отделни коли. Мен ме прибраха с една жигулка, в която заспах по пътя, направо в Главно следствено управление на "Развигор". После бях по затворите, но не съжалявам - отспах си. И окончателно реших, че ще се боря с властта докрай. Така и стана, в крайна сметка излязох победител.



3. Среща с Николай Добрев



През август 1996 г. поисках среща с вътрешния министър Николай Добрев, защото имахме сведения за злоупотреби в един завод. След края министър Добрев поиска да си поговорим. Седнахме в кабинета му и той в прав текст ме попита "Как мислиш, какво трябва да направим?" Моят отговор беше "Ако искате да нямате проблеми, пловдивчанинът Жан Виденов да хваща експреса, не бързия влак, а експреса, и да изчезва от политическата сцена". Николай Добрев каза, че не е толкова лесно. Така или иначе дойде 10 януари, живата верига около парламента, националната стачка, барикадата, а властта не отстъпва. Бях на барикадата в Дупница. На 31 януари ми се обаждат по телефона и ми казват "Кольо Добрев иска да те види". Аз отговорих, че ще отида в министерството или където и да е, само не на "Позитано". Отивам на срещата. Министър Добрев ме посреща и пита какво ще правим. "Ами, господин министър, ще се сбиваме, защото аз ви казах още през август, че работа ще стигне до тук". Тогава Кольо Добрев почти се обърна на другата страна, изглежда не искаше да видим, че проявява чувства, и каза: "Кажи им, че аз гладни хора няма да бия". След 4 дни върна мандата. Той се прояви като сериозен мъж и не позволи да се пролее кръв, взе най-правилното гражданско решение в момента. Прояви граждански героизъм.



4. В търсене на западни профсъюзи



След като създадохме КТ "Подкрепа" през 1989 г. и трябваше да действаме като профсъюз, аз се замислих и реших да потърся контакти със западни профсъюзи. По радио и телевизия говореха как на Запад има стачки, организирани от профсъюзите. Единственият ми контакт със Запада тогава бяха радиостанции, особено "Свободна Европа". Там питах за имена и контакти. Но реших аз да потърся и отидох в Градската библиотека. В раздел "Профсъюзи" намерих книгата "Международно профсъюзно движение" - Партиздат. Огромна книга. Започвам да я прелиствам, но имаше информация само за съветски и кубински профсъюзи. За никакви западни не ставаше дума. Най-накрая на 4-5 странички откривам за Международната конфедерация на свободните профсъюзи с членска маса 120 милиона души и седалище Брюксел. В организацията членуват американски, английски, френски синдикати. Открих ги и след това, през 1991 г., ни приеха там, а през 1992 г. ме избраха за вицепрезидент на организацията.



5. Разговори с Ванга



Много хора знаят, че бях от любимците на Ванга. Познавам я от 1992 г. Бил съм при нея поне 50 пъти, много лични неща ми е казвала. Но много често сме се виждали без да ми гледа,

по-скоро имаше нужда да си говорим, да споделя.

Един ден с мой приятел на връщане от Мелник минахме с колата през Рупите. Запалихме свещичка в църквата "Св. Петка". Беше към 14,30 ч и решихме да не се отбиваме при Ванга, защото знаехме, че по това време тя си почива, а и много хора чакаха пред къщичката й. Обяснихме на жената, която се грижи за нея, че няма да влизаме. След седмица Ванга се обажда и иска да отида при нея. Щом тя ми кажеше, аз веднага тръгвах и никой друг в държавата не ме интересуваше. Изпълнявал съм "команди" само на КТ "Подкрепа" и на Ванга. Отивам аз там и тя ме почва от вратата: "Ти защо не ме изчака да се видим?" и добавя: "И си бил с дочени дрехи, като хамалин". Аз й обяснявам, че това са специални американски дрехи, дънки им казват... "Не - казва тя и тропа по масата - ти ще ходиш като човек облечен!". Разбира се, вече не стъпих там без костюм и вратовръзка.

Всички знаят, че имах положително отношение към царя. Ванга ми казваше: "Пак си бил при царя, виде ли го?" Отговарям - да. После пита дали съм виждал жена му и дали е хубава. Казвам: "Да, симпатична, дребна жена е". После казва "Докторе, навремето макя му прати хора при мен и аз им казах, ще му вържете червена панделка на креватчето, но тя не ме послуша и му върза лилава..." Този случай Ванга ми го е разказвала поне 20 пъти, и то все в същия ред.

От Ванга ще запазя изключително добри спомени. Тя беше явление. Наистина познаваше, предсказваше. Не обичаше да казва лошите неща на хората. 100 процента на нея съм вярвал, на други не вярвам.