В разбита страна като България, където се извършва толкова болезнен преход, най-важната държавна структура трябва да бъде министерството на образованието. Десните мислители по принцип са прави в твърденията си, че държавата трябва да намалява колкото се може повече разходите, но ако за нещо не бива да се пестят пари, това със сигурност е образователният процес. Именно в училището, а по-късно и в университета, хората получават не само базисните знания за света и за себе си, но и придобиват онези мисловни нагласи, които определят целия им по-нататъшен живот. Ето защо съдбоносно важно е за България какви са младите хора, които излизат от класните стаи и от университетските аудитории.

За жалост днешните младежи, колкото и добре да са научили уроците по история, биология или физика, напускат учебното пространство с ужасно много дефицити. И най-страшният от тези дефицити е свързан с активното отношение към действителността. Те просто нямат такова. А го нямат, защото нито в училище, нито в университета някой им е казвал, че то е възможно. Там им пишат бележки в зависимост от това доколко добре възпроизвеждат чутото в час или прочетеното в учебника. Ето така в продължение на години българските момчета и момичета формират у себе си усещането, че успехът в живота идва тогава, когато повториш максимално точно чутото или прочетеното. Иновацията, оригиналната мисъл, собственият възглед не се ценят по време на обучението, как тогава да живееш с мисълта, че те са полезни и има смисъл да ги развиваш?

Българското училище и българският университет произвеждат поданици, произвеждат хора, които се прекланят пред авторитетите и които се боят да бъдат различни. И вместо да пустосваме българската неинициативност, пасивност и песимизъм, по-добре да признаем, че корените на всички тези явления са именно в местата на обучение. Нищетата на българското образование по-късно се трансформира в нищета на действията от всякакъв порядък. Консервативният, в лошия смисъл на думата, начин на преподаване в България пречи на хората да рискуват и да разчитат на собствените си сили. Вехтите методи на нашенското обучение формират личности, които през целия си живот разчитат на някой друг да свърши тяхната работа, а те само да повтарят и да разчитат, че повторението ще им донесе успех.

Съвсем естествено е създадените по тези калъпи хора да гласуват носталгично и ретроградно. Те си избраха за министър-председател един екс-монарх, защото според тях той най-пълно отговаряше на старото, провереното, традиционното. Хората се умилиха от мадридското деденце, от архаичния му език и от наивните му призиви.

Масовият български гласоподавател не разбира политическите послания, които акцентират върху личната отговорност за собствената съдба. Просто защото в училище никой не го учи на лична отговорност. Там го учат да възприема безкритично традицията и да се умилява от старото. За да бъде прекъсната порочната спирала на възпроизводство на пасивност, в училищата и университетите трябва да влязат млади, интелигентни и активни преподаватели. Само че е смешно да очакваме, че 300 лева заплата и 3 месеца годишен отпуск са толкова ценни, че да вкарат тези хора в класните стаи и аудиториите. И тук именно трябва да се намеси държавата. Тя не само трябва да повиши заплатите на преподавателите, но и да превърне местата за обучение в съвременно изглеждащи пространства. В пространства, където чиновете и банките са удобни, компютрите имат интернет-връзка, а часовете по английски са повече от тези по химия.

Сигурно за днешното състояние на България тази визия изглежда твърде нереалистична. Само че нейното следване е единственият ни шанс за постигането на нещо смислено в бъдещето. Образованието е единственият шанс за някакво поправяне на социалното неравенство в България. У нас богатите са богати не защото са по-умни, а защото успяха да ограбят останалите. Останалите пък никога няма да имат възможността да станат поне малко по-богати, ако не получат качествено образование. Става дума за образование, където най-важното няма да бъде датата на битката при Ахелой, а способността да не се страхуваме да водим и печелим личните си сражения.