Първи май тази година имаше съвсем различно значение от избледнелия празник на труда. Ден на голямото европейско набъбване, когато съюзените държави се увеличиха със 66.66(6)% и след 1.5.2004 15-те вече са 25. Кабалистите ще се потрудят над изобилието от шестици. Но далеч по-трудни ще са гаданията на икономистите, заели с прогнозиране на новозамесения стопански конгломерат. Нашите наблюдения започват от днес,



първия европейски делник



на новите членки. Никога досега в световната история не са се обединявали в общо пазарно пространство толкова различни икономики. Вярно, случвало се е често огромна индустриална сила да присъедини към себе си недоразвити територии, но не в обем, който да наруши трайно балансите на великата сила. А сега в общото европейско пространство влизат страни с по-висок потенциал от някой досегашни членки. Не толкова отдавна три от присъединяващите се страни търсеха място сред 24-те най-развити в света. Полша дори претендираше за челната дузина на планетата.



Оптимистичната теория



гласи, че като добави свежата кръв и грамадния латентен потенциал на новоевропейците, икономическият комплекс на стария свят ще си върне конкурентните предимства пред по-бързо прогресиращите индустриални центрове в Северна Америка и Югоизточна Азия. Със сегашното и планираното бъдещо разрастване всъщност се сбъдва многовековната европейска мечта за по-широко икономическо пространство, търпяла и предизвикала не едно крушение от времената на Наполеон и Drang nach Osten. Но дори и най-ведрите пророчества да се сбъднат, дори резултатът от разширяването да е само положителен за обединения континент, то ще е дълбока промяна, а винаги досега



в Европа срещат промените на нож



дори когато, обективно погледнато, са положителни. Доминира стремежът статуквото да се запази на всяка цена, включително предимствата на старите европейци пред новите. Отсега е ясно, че досегашните 15 ще запазят "асиметричната" пазарна стратегия, т.е. интегрирането на единния пазар ще е от една страна навлизане на новите пазари едновременно с кръгова отбрана за защита на обетованите западни пазари срещу навлизането на евтините стоки и труд от изтока. За нас ще е дълбоко поучително да наблюдаваме иззад оградата танца на мечката у съседите, пък ако е рекъл Бог, може и да се поучим от видяното, за да сме с няколко идеи напред в деня, когато сцената се премести в нашия двор. Процесът на обединението не завършва с приемането на новобранците. Обратно,



същинският спектакъл започва днес.



Засега наблюдателите ни описват само комични сценки от навечерието, когато магазините в новите страни били буквално обсадени от тълпи купувачи, решени да помъкнат на запад към къщи всички по-евтини стоки, които могат да пренесат на гръб през отворените от събота митници. Абсолютно нищо ново. Същите сцени ги гледах на живо в Берлин, Лайпциг и Дрезден през зимата на 1989 г. И тогава туземците през сълзи скимтяха за Deutschland, einig Vaterland, докато големите братя опразваха магазините. Само тогава съм виждал чисто празен германски супермаркет и да продават направо от ТИР-ове, прекосили границата преди час (за да ги натоварят на други возила, запъхтени назад към границата). После цените скочиха двойно, после още, та нещата си дойдоха по местата, сочени от закона за единствената цена. Разбира се



големите губещи бяха от изтока,



защото заплатите им и до днес, 15 години след онези дни, не са догонили ценовия стандарт. Впрочем историята с герман.-ското Wiedervereinigung (ново обединение) е първият ценен урок по евроинтеграция, в който тъй и не вникваме. Дори естествените въпроси не сме си задали, камо ли да знаем отговорите. А най-тревожният въпрос е този: Щом в Германия, макар че обединението дойде със самото начало на прехода и само в икономиката на бившата ГДР (пъти по-малка от една Полша) бяха инвестирани стотици милиарди марки, други стотици милиарди похарчиха за източни субсидии, но въпреки това след цели 15 години тя си остава все така далеч от западните стандарти, то колко ли години ще са нужни за действителното икономическо обединение на Европа? Колко ще струва? Кой ще го плаща и ще успее ли да го плати? Какви проблеми и колко премеждия ни дебнат по пътя? Гарет Фитцджералд, министър председателят, който заведе Ирландия в Европа и се прослави като бащата на ирландското икономическо чудо, каза, че нерешими проблеми няма и до 30-тина години ще стигнем нивото на Европа. Оптимистично ми се вижда.