На 1 май миналата година свърши войната в Ирак, а на 30 юни тази година ще свърши окупацията му. Така излиза от думите на американския президент Джордж Буш и трябва да му се вярва. Ако не вярвахме, миналата година нямаше да изпратим батальон за мироопазване, а тази година нямаше да се надяваме, че наближава краят на мисията му.

Светът се е вторачил в датата 30 юни, сякаш тя ще раздели многовековната история на Ирак на два големи дяла - до връщането на "пълния суверенитет" и след него. Всъщност на този ден няма да се случи нищо особено в живота на иракчаните. Картината ще си остане все същата: несигурност, омраза, престрелки, разруха и мизерия. Тогава обаче ще се извърши



световна езикова реформа



и Ирак един ден може и да се гордее, че е била заради него. Думите, с които е свикнало човечеството, ще означават друго.

На тази дата ще се сложи край на американската окупация, която дразни иракчаните и противоречи на международното право, и 138-те хиляди въоръжени янки и техните съюзници от коалицията ще се окажат поканени от местната суверенна власт - нещо като военни туристи. Идеята се хареса най-много на британския премиер Тони Блеър, който обяви завчера: новите иракски власти ще имат право на вето върху военните операции. "Не съвсем", поправи го вчера американският държавен секретар Колин Пауъл: "Очевидно ние бихме взели предвид тяхното мнение на политическо и военно ниво. Но що се отнася до изпълнението на мисията по начин, който може да не отговаря напълно на желанията на иракското правителство, американските сили остават под американско командване." С други думи, в Ирак суверенитет ще има не само местното правителство, но и американската армия, което ще е "пълен суверенитет".

Втората важна промяна след 30 юни ще е



краят на окупационната администрация,



която напомня за колониалните времена. Гражданският губернатор Пол Бремър, който се разпорежда с т. нар. Преходен управляващ съвет на Ирак като с марионетки, ще напусне страната. Ще дойде истински американски посланик - Джон Негропонте, който ще оглави най-голямото посолство на САЩ в света в състав от 3000 души. Те ще бъдат прикрепени към всички важни служби на бъдещата иракска администрация, която ще бъде самостоятелна, след като ги пита какви решения да взема. Посланикът Негропонте няма да бъде началник на временния иракски премиер, но ще му напомня кой го е сложил на поста.

Изборът на премиер ще стане до края на тази седмица от пратеника на ООН Лахдар Брахими (египтянин), който ще покаже на света, че САЩ отстъпват в Ирак водеща роля на световната организация. Съветът за сигурност ще трябва да приеме внесената тази седмица американско-британската резолюция за Ирак, която най-сетне



ще легитимира присъствието на чужди войски



В момента окупацията на Ирак е незаконна от гледна точка на Устава на ООН и международното право. Има обаче малък проблем. Лахдар Брахими, който е натоварен да посочи освен премиер също и президент, двама вицепрезиденти и 26 министри в бъдещото преходно правителство на Ирак, трябва първо да получи съгласие от специалния пратеник на президента на САЩ Джордж Буш Робърт Блакуил. Процедурата, която създава видимост за водеща роля на ООН, би трябвало да предпази новата иракска власт от обвинения, че е марионетка като предишната, и да вдъхне доверие към нея у народа и в чужбина. Някои като Русия, които се затрудняват от американската езикова реформа, поискаха първо да видят състава на преходното правителство, а после да преценят как да се отнесат към проекторезолюцията.

Чисто езиков е и спорът



кога ще изтече мандатът



на коалиционните сили, включително и на българския батальон. Германия и Франция настояват за "залязващ мандат", според който мисията на чуждите войски ще приключи, ако новото иракско правителство изрично не ги помоли да останат. Американците харесват повече термина "отворен мандат", който означава, че те ще останат поне още една година, след което ще бъде подновен, ако третото временно правителство на Ирак, което ще дойде след изборите през януари 2005 г., изрично не ги помоли да напуснат. И в двата случая иракчаните ще имат суверенитет да решат, но при първия ще е достатъчно да си замълчат, за да разберат чуждите войски, че е време да си ходят, а при втория ще трябва да наберат кураж да си отворят устата. При очерталия се "пълен суверенитет", който им дава свобода на мълчание, е ясно как ще постъпят.