|
Външното основание засяга обществото,
което се мержелее като благоденстваща демокрация. То се отличава с нетрайна и повлияна от медиите социална структура за бързо удовлетворявано потребление, представяно за жизнена норма на всеки човек. Отпадащите от нормата изчезват от публичността. Ако намират място в нея, то е в ексцесивните прояви на бедност, криминализация, терористични действия и лицемерна предпразнична благотворителност. Политическата организация на подобно общество не допуска партийно представителство на крайностите. Затова те стигат най-много до спонтанни движения - антиглобалисти, националисти, разни малцинства и др., докато партиите пребивават в прилежна нормалност.
Вътрешното основание
продължава наедрялата по време на социализма тенденция за универсално политическо представителство на истината и отслабналата привлекателност на класовите ориентири още в Живковата конституция. Неговата идеология се изразява в дълга за партийно представяне на "истинския гражданин" (в Некрасови обертонове дори при русофобите) и лоялност към "действителни национални интереси". Тях ги осъществява държавната власт като върховен политически субект. Властта в държавата е същината на всеки партиен живот, който пази кълновете на партията-държава дори под благовидните изигравания на експертна безпристрастност. Тя блокира всеки опит за протест с най-дългата българска дума - непротивоконституционствувателствувайте.
Работата е там, че устройството на българската държава след Освобождението от 1878 г. постоянно е под
ограничен суверенитет, представян за исторически избор.
Със сигурност негероичното съгласие с външни решения запазва по-скоро позициите на политическите елити, отколкото разнообразието на обществените интереси. В интересуващото ни отношение може да се каже, че политическото (а то се отнася до националното, културното, образователното, медийното и пр.) моделиране на държавността в актове на "Велики сили" налага подчиняване и в партийните самоопределения, особено когато имат за крайна цел държавната власт. Оттук и манията за външно одобрение на вътрешни намерения.
Естествено, България не е единствен случай. Уникална за третата българска държава обаче е чевръстата смяна на държавно-политическата цел след всяко пренареждане на силовите констелации в света. Тази смяна е плътен белег за конюнктурност и опортюнизъм. Наложени като норма в държавата, те отличават партиите и техните дейци. Не броим ли дипломатическото двуличие, това е едно от редките съвпадения между нашето и чужди "обществени" мнения за характера на политическия живот у нас. Затова смислено може да се говори не за системни дефекти на различните формации, а за
политически опортюнизъм.
Донякъде това може да се обясни и с национален манталитет.
Всички български партии се опитват да съчетаят и разрешат противоречията, идващи от усета за тая подчиненост на конюнктурата и нуждата от обществена оправданост. Тъй като те се легитимират чрез все историческите си и морални избори на модели за подражание, то лесно се пренебрегва питането за жизнените интереси на различни обществени групи, чиито изразители би трябвало да бъдат.
Това уеднаквява програмния и организационния строеж на всички партии или коалиции. Без изключение те отиват към йерархия, построена от идентификационни и личностни реалности. Тя все повече се откъсва от представата за полис - съграждане от съграждани в различни области - и се затваря в процедурата на формалната бюрокрация - уеднаквявяне на подходи за всяка област. Те се изразяват в следната формула, която може да бъде
добър ориентир при избори:
а) Отъждествяване с историческа линия на прогрес, която б) е онагледена в съответна реал-политическа сила (обикновено държава, съюз или интернационално обединение) и в) е представена у нас най-добре чрез въпросната партия, г) имаща място във вътрешно-политическия живот както д) благодарение на верния си идеологически избор, така и е) на подкрепата на граждани, ж) водени от конкретна личност, която а, б, в, г, д, е, ж и така до безкрайност.
