|
Години наред просветата е разтърсвана от скандали - отменят се матури, водят се купища дела, пада качеството на учебниците и т. н. Колкото и странно да звучи обаче, това са дребни проблеми. Българското училище боледува тежко от две трудно лечими болести - липсата на каквито и да е било стимули за развитие и пълния разнобой при разпределянето на отговорностите между различните нива на управление.
Проблемът със стимулите е обвързан тясно с механизмите за финансиране на системата. Към момента може спокойно да се твърди, че на ниво финансиране държавата стимулира поддържането на статуквото - наличието на раздут преподавателски щат и обвързаното с него ниско заплащане на труда.
Убедително доказателство за това е сравнението между демографските данни и статистиката за броя на учителите. Парадоксално, но факт - драматичното намаляване на броя на учениците не е довело до сходни драстични промени в броя на преподавателите. Вярно, в системата минаха вълни на съкращения (част от тях с цинично-административен тласък). Въпреки това съотношението учител-ученик в България продължава да е високо.
Статистическият фокус малко деца-много учители става възможен благодарение на един любопитен финансов механизъм. Дълго време определянето на числеността на персонала в училищата ставаше на база брой паралелки. Тоест колкото повече паралелки има едно училище, толкова повече учители ще бъдат наети в него. Толкова по-ниска ще бъде безработицата в региона и съответно по-висок общинският бюджет за образование.
Тази стройна система, от която всички по презумпция са доволни, години наред крепи
едно от най-тежките изкривявания на системата - маломерните паралелки
При този механизъм на финансиране никой няма полза от сформирането на големи паралелки, приближаващи се до максималния позволен брой деца - 26. Напротив, и училищата, и общините са стимулирани да поддържат паралелки на долния минимум. Така системата е обречена да не работи на оптимален режим.
Този проблем има и друг аспект - липсата на стимул за училищата да се борят за привличането на отпадащите ученици. Истина е, че в последните години се води люта битка за записване на деца. Тя обаче свършва на двете сакрални числа 16 и 18 - минимумите за брой деца в паралелка от I до IV и от V до XII клас. Училището няма никаква финансова изгода от това да обикаля из кварталите и да събира отпадащите деца, ако вече си е сформирало паралелка на минимума.
Не може да се отрече, че просветното ведомство направи сериозна стъпка напред в опит да въведе яснота в механизмите за финансиране. До 2003 г. училищата се финансираха на базата на така наречения исторически принцип - сумата, която са взимали предходната година, с известна актуализация, ако е необходимо. Миналата година обаче и при тях по подобие на висшите училища се въведе издръжка на 1 ученик. Държавата изчисли, че средната годишна издръжка на 1 дете в общообразователно училище е 134,56 лв. Това е опит да се избяга от порочната практика на финансиране на паралелки.
Този опит се оказа половинчат
Средствата за работни заплати не влязоха като компонент в издръжката, а месечните възнаграждения представляват основната част от общите бюджети за образование. Така отново остана въпросът как се определя числеността на персонала.
Потърсеният изход тук е откровено смехотворен. За да избяга от лошата думичка паралелка, МОН реши да я замени с друга - пълняемост. Доколко фиктивна е терминологичната подмяна показва новата формула за определяне на учителските щатове. Държавата този път сметна, че на 1 ученик в паралелка с до 15 ученици се полагат 0,152 учители. За всеки ученик над заветната бройка 15 коефициентът за броя на учителите намалява с 0,0074. Тоест колкото повече стават децата в паралелката, толкова повече намаляват учителите. Това на практика преповтаря порочния модел на поддържане на маломерни паралелки.
В момента в МОН текат преговори за поредната промяна на тази формула. Експертите на ведомството обсъждат да изчислят
коефициент за броя на учителите на 1 ученик,
без да го обвързват с никакви други уговорки. Ако това стане, може да се очакват сериозни положителни промени в системата.
При този вариант училищата ще получат определен брой учителски щатове независимо от броя на паралелките, които сформират. Това им дава възможност да водят по-гъвкава политика и при желание да сформират по-малко класове с по-голям брой деца. Подобно решение би довело до освобождаване на определен брой учителски щатове, тъй като педагозите ще трябва да влизат в по-малко часове и съответно хорариумът им ще намалее. Освободеният щат освобождава и отпуснатото от държавата за него възнаграждение. Училището си запазва парите, тъй като те му се полагат на базата на броя ученици, и по желание може да да ги използва за увеличаване на останалите заплати или за други инвестиции.
"Хубавото на подобен подход е, че никой няма да насилва училищата какво решение да вземат. Те могат да запазят всичките си учители, като съответно сформират повече паралелки. Могат обаче и да приемат другия подход - да се разделят с част от педагозите с цената на освобождаване на средства за инвестиции", обяснява главният секретар на просветното министерство Димитър Танев.
В механизма за финансиране съществува и друг нонсенс. Общините получават по 134 лв. за всеки един ученик на територията на общината. Местните власти обаче в момента не са длъжни да разпределят тези пари между различните училища на същия принцип. Ако училището Х има 100 ученици, логично би следвало да получи 100 пъти по 134 лв. Дали това ще се случи в момента
зависи от добрата воля на общинските съвети
Делегирането на подобна свобода на общините е донякъде разбираемо, защото нуждите на училищата се различават драматично, а пари за ремонти дежурно липсват. Абсолютната свобода обаче поставя под въпрос целия механизъм на финансиране на базата на брой ученици. И по тази тема текат разгорещени дебати между МОН и местните власти, като идеята е училищата задължително да получават минимум 20% от предвидената издръжка за всеки свой ученик.
Тепърва трябва да бъде решен и проблемът за финансирането на държавните училища. При тях издръжка на 1 ученик не е изчислена. Отделно стои и необходимостта от децентрализация на финансирането им. В момента просветният министър Игор Дамянов одобрява всеки непредвиден разход на държавните училища - за счупени прозорци, избили инсталации и т. н. Това натоварва експертите на МОН с неприсъщи задачи - да се опитват да проверяват действително ли са възникнали подобни проблеми. Идеята е управлението на парите за държавните училища да се прехвърли към регионалните инспекторати на образование.
Сериозен проблем с поделянето на отговорностите съществува и при общинските училища. На фона на сега съществуващите механизми не би следвало да се учудваме и на най-драстичните случаи на безконтролност.
Най-парадоксалното тук е обезвластяването на общинските власти. На практика общините в момента са лишени почти напълно от възможност да провеждат местна образователна политика. От една страна, това се дължи на предприетия подход у нас на централизиран учебен процес със спуснати отгоре програми и изисквания. Не това обаче е най-тревожното.
Общините са лишени от друга ключова възможност -
да участват на кадрово ниво в управлението на системата.
Общинските училища в момента са такива главно по заглавие. Директорите им се назначават от началниците на регионалните инспекторати. Те пък от своя страна се избират от министъра. Тоест кадровата политика се провежда изцяло от просветното министерство. Така местните власти са лишени от каквито и да е било възможности за дисциплинарни санкции. Колкото и да е лош директорът на дадено училище, общинският съвет и кметът не могат да направят нищо.
Това разкрачено положение неведнъж е било критикувано. МОН дори се опита да го промени, като вкара поправка в просветния закон школските директори да се избират от общините. Предложението обаче падна заради опасения, че това ще доведе до политическо кадруване.
Прехвърлянето на избора на школски директори в общините би облекчило сериозно инспекторатите по линия на контролната дейност. В момента регионалните звена на МОН са затрупани от жалби за неправомерни уволнения и други нередности, част от които биха минали към новия работодател - общината. Така инспекторатът
ще има повече ресурси да контролира случващото се в процеса на самото обучение,
а не разприте между персонала. Опасенията за политизиране на избора пък могат да се избегнат, като в конкурсните процедури по определен механизъм се включат училищни настоятелства и други обществени структури.
Свеждането на отговорността на общините единствено до финансирането на училищата поражда и сериозно неразбиране на процеса на децентрализация. Немалко общини например виждат в делегираните училищни бюджети посегателство над собствените им права. Основният плюс при делегираните бюджети е, че всяко училище получава цялата си годишна субсидия и ако реализира икономии, те остават за следващата година, а не се връщат в държавния бюджет. Обикновено пари се пестят по линия на по-голяма отговорност към режийните разходи.
Възниква и друг проблем. Правомощията на общините в момента хем са малко, хем са лаконично регламентирани. Малък пример - просветният закон вменява на общините едва 6 сфери на отговорност. За сравнение нещата, за които отговаря училищното настоятелство, са 16.
Всичките тези диспропорции могат да бъдат решени само и единствено чрез цялостно преразглеждане на системата от отговорности. Докато това не се случи и не бъдат създадени стимули за по-добро управление, рецидивите в българското училище ще продължат да са ежедневие.
