|
02 Юли 2004 14:50
Американските лидери говореха, че започват война срещу Садам Хюсеин, за да покажат, че големите страни трябва да бъдат възпирани от агресия спрямо малките страни, но самите САЩ в 1952 г. под натиска на “Юнайтед Фрут Къмпани” свалиха полковник Арбенц – левия лидер на Гватемала, нахлуха също в Доминиканската република, Панама и Гренада, водиха кървава война срещу Никарагуа и участваха в гражданската война в Сан Салвадор. Или да вземем многогодишната незаконна окупация на Намибия от страна на Южна Африка, която САЩ негласно подкрепяше, докато само по времето на Рейгън и Буш (1980-1988 г.) южноафриканското насилие причини щети за около 60 милиарда долара и смъртта на повече от милион и пололовина души в съседните страни. Репресиите в Чили, Аржентина, Бразилия, Колумбия и други латиноамерикански страни, подкрепяни изцяло от американските служби са причина за смъртта на 150 000 човека. Навлезлите в Кувейт иракски войски доведоха до смъртта на няколко хиляди души. В отговор само за няколко дни по време на “Пустинна буря” американските войски избиха 100 000 иракски войници. Тези хора не са убити чрез “наказателни взводове” както по време на Втората световна война, не са невинни жертви на “червения терор” по време на революцията, а ликвидирани с помощта на най-модерни компютърни системи и с мащаби и скорост, които нито в Аушвиц, нито в Гулаг някой е можел да си въобрази. Между 1990 и 1999 г. повече от 1 млн. и 150 000 иракчани са умрели заради международните санкции, наложени на Ирак след войната в Персийския залив. Техният брой е по-голям от числото на загиналите от оръжията за масово унищожение през ХХ век. При това оправданието днес на подобни акции, както бе и с войната на НАТО в Югославия, е “хуманитарно”, но при всяка такава “хуманитарна акция” спасяването на определени животи става чрез унищожаването на множество животи на други хора, които се разглеждат като недостатъчно ценни. Разстрелът на няколко десетки или стотици спекуланти по времето на революцията в Русия, когато хиляди хора, умират от глад, се разглежда от критиците на комунизма като израз на “безчовечността на комунистическата идеология”. Сега убийството на хиляди хора или унищожаването на материални богатства, с които връщаш цяла страна десетилетия назад, се разглежда като триумф на демокрацията. Преди ембаргото срещу Ирак там е имало 30 хиляди болнични легла, построени допълнително след национализацията на петрола в 1975 г, а детската смъртност е 24 на 1000 деца. В резултат на недостига на храни, лекарства, стоки след ембаргото детската смъртност скача на 92 на хиляда деца и всеки месец започват да умират средно по около 7500 деца под пет годишна възраст и около 9000 – над петгодишна възраст. Когато в 1996 г. американският държавен секретар Мадлин Олбрайт коментира смъртта на половин милион иракски деца в продължение на пет години в резултат на действията на САЩ срещу Ирак, отговорът й бе, че “ че цената за това си струва”. Смъртта на половин милион деца изглежда струваща си цената на това, което прави страната хегемон в условията на глобален капитализъм. В условията на глобален капитализъм най-модерните оръжия и най-модерните стратегии са по същество оръжия и стратегии на масовите убийства. В Доклад на Програмата на ООН за околната среда през 2002 г. се дават резултатите от проучване на радиоктивното заразяване в резултат на използване на бомби с обеднен уран срещу Югославия след продължилата 78 дни война срещу нея от самолетите на НАТО – той съобщава за райони в които радиоктивността е опасна за човешкото здраве, особено с попадането на съответните частици обеднен уран от почвата във въздуха или в подпочвените води.
През 1993 г. стрелба на американските войски, извършена в резултат на небрежност, доведе до смъртта и осакатяването на 7 000 – 10 000 сомалийци, две трети от които бяха жени и деца. Цялата тази история беше замазана и изключена от дневния ред на световното обществено мнение, но когато сомалийците убиха 34 американски войника, това бе превърнато от американците в страшна трагедия и доведе до бързо извеждане на техните войски от Африка. При войната на НАТО по повод Косово през 1999 г. с идеята да се накаже един човек като Милошевич бяха нанесени поражения, връщащи Югославия с петдесет години назад и ставащи драма за няколко поколения сърби. От гледна точка на международното право бомбардирането бе акт на агресия, тъй като югославското правителство не бе направило нищо извън границите на своята страна. Тази намеса бе израз на факта, че националният суверенитет няма никакво значение в реалния свят на политиката, когато става дума за силови отношения между държава от капиталистическия център, особено хегемонна държава и държава от полупериферията на световната система. Този принцип има значение преди всичко, когато съответства на интересите на великите сили, но не и когато се разминава с тях. В ход бе нискоинтензивна гражданска война, каквито протичат с десетки всяка година в света и в нея САЩ и страните от НАТО се намесиха с морални аргументи за защита на човешки права като посредници в полза на едната страна. Такива бяха нарушавани, обаче и от двете страни, това става и във всяка гражданска война. В тази война на Балканите не се бяха случили неща, които да са кой знае колко по-различни от ставащото във всяка гражданска война, която винаги създава предпоставки за значителни жестокости от всяка от страните. При това положение не бе ясно защо САЩ не се намесват в други случаи по света, където се водят граждански войни по това време – в Сиера Леоне, Либерия, Северна Ирландия или в Чили по времето на Пиночет, в Индонезия, когато Сухарто направи преврат. Във всички тези случаи имаше нарушени права и зверства, но там интересите на хегемона обаче не бяха намеса, но от тук следва, че моралните аргументи при намесата са параван на нещо друго. Това друго бе изтикването окончателно Русия от Балканите и подчиняването им на геополитическата воля на САЩ и оправдаването на съществуването на НАТО, както и бъдещото му разширяване като един от инструментите за контрол на американците над Европа. Войната бе провеждана със “свръхточните” и “свръхумни” ракети, а непрекъснатите атаки срещу бежански колони, посолства, мирни граждани и обекти с огромни разрушения и множество убийства бяха наричани с безобидни фрази като “колатерални” или “съпътствуващи загуби”, “компютърни грешки” и други от този род, които никак не се различават от известната Сталинова фраза “лес рубят, шчетки летят” или “покрай сухото гори и суровото”. В същото време е факт, че всеки етап на развитие на войната през ХХ век увеличава количеството на убитите невинни граждани. Мащабите на загубите на Югославия са около 30 милиарда долара, т.е. сръбският народ насилствено е върнат с десетилетия назад в своята история. От бомбардировките са загинали 6500 души, от които 1500 цивилни, а са ранени 18 300 души, от които 8300 души цивилни. Общо 100 000 души са напуснали Югославия. В същото време вследствие резултатите от победата на НАТО и под егидата на НАТО в Косово се стигна до най-голямата етническа чистка в Европа след Втората световна война като в Косово по същество не бяха оставени сърби, а толерираните от НАТО албанци пренесоха войната след това и в Македония. Така “хуманизмът” се проявява в опустошаването на икономиката на една страна за десетилетия напред и избиването на голям брой граждани. При това факт е, че НАТО предприе своята “хуманитарна акция” срещу Югославия за действия, които в никакъв случай не са по-значими от тези, извършвани в продължение на много години срещу кюрдите на територията на една натовска държава каквато е Турция. Не кой да е друг, а Европейския съд за човешки права нарече натовския член Турция, “отговорен за изгарянето на селища, нечовешко и деградиращо човека отношение и ужасяващи провали, които изискват да се разследват твърденията за злоупотреби от силите на сигурност”. В резултат на войната срещу кюрдите, ръководена от подготвени в САЩ турски офицери, е извършена етническа чистка, при която между 2.5 и 3 милиона души са принудени да избягат от своите родни места. Разрушени са около 3 500 селища, което е седем пъти повече от цифрите, които клинтъновата администрация съобщава като разрушени селища в Косово, където тя се намеси за да “предотврати хуманитарна катастрофа”. До 1989 г. употребата на кюрдски език в Турция се третира като престъпление, а след това кюрдските радио и телевизия, възможността кюрдският да се учи в училище или възможността родителите да дават кюрдски имена на децата си е забранена, но тази страна е най-близкият съюзник на САЩ и за много по-малко провинения в Югославия тя раздава правосъдие за “неспазване на човешките права”. Нейната собствена война срещу кюрдите в продължение на 15 години е довела до отнемането на живота на над 30 хиляди души и е струвала на Анкара над сто милиарда долара, които е могло да бъдат дадени за социални цели.
Всяка година през 90-те години около 20 000 души – главно деца на бедни селяни – са убивани или осакатявани в Северен Лаос от неизбухнали бомби, хвърлени от американски самолети в 1968 г., които тогава хвърляха безразборно стотици милиони бомби над Камбоджа, Лаос и Виетнам. Между 20 и 30 на сто от тези бомби са неизбухнали и очакват през тези десетилетия поредния допир близо до тях, за да продължат да убиват. Става дума за специален вид бомби, които са далеч по-лоши от прословутите “наземни мини”, които бяха забранени с международна конвенция и тяхната специфична задача е да убива и осакатява. Убийствата на хиляди хора, започнали през 1968 г., продължават и до днес, но САЩ не са направили нищо, за да предотвратят и компенсират това, което са започнали преди повече от три десетилетия и е резултат от техните усилия и до днес. По същество всяка година през всичките тези години те са убивали в Лаос много повече хора отколкото в Косово, където се намесиха с “умните си бомби”, за да свалят Милошевич.
В различни граждански конфликти през 90-те години след “края на комунизма” в условията на глобализация на капитализма са убити около четири милиона души като около 90% от тях са били обикновени граждани, а 80% – жени и деца. Така глобализацията на капитализма навсякъде ражда противоречия и насилия, локални сблъсъци, конфликти, войни. Опитите за глобални войни от страните от капиталистическия център, с които те да бъдат ограничени не само, че не водят до намаляване на насилието, но допринасят за неговото разрастване. “Единият вид война подготвя сцената за другия. Единият вид извлича основанията си и потвърждението, че “правото е на негова страна”. Глобализиращите войни не премахват вероятността от нови войни, породени от глобализацията. Вместо да неутрализират различията, те ги засилват и правят неизбежно изригването на междуобщностна вражда (щом се появи такава възможност). От друга страна, постоянстващата междуобщностна вражда предоставя все нови и нови основания за по-нататъшни глобализиращи войни.”
|
