Обикновеното определение на тероризма е нещо като "използването или заплахата за използване на насилие от малки групи срещу големи групи от цивилни за очевидни политически цели". Ключът към това определение е съчетанието на малки групи с убийството на цивилни. Тероризмът е война на слабите, до която прибягват отчаяно борещите се за кауза, невъзможна за постигане с конвенционални средства. Трябва да се отбележи обаче, че държавният тероризъм срещу собствените граждани, какъвто е този на Мао, Сталин, Хитлер, Пол-Пот и други тирани, избива милиони цивилни, докато антидържавният тероризъм, върху който обикновено се фокусираме, води до смъртта на хиляди.

Разграничението между бойци и цивилни, между хората в униформи и онези без униформи, е в процес на ерозия още от времето на Френската революция. Революцията води до появата на нов тип армия - "въоръжена нация", която побеждава най-добрите професионални армии на Европа. Оттогава триумфира западният начин на военни действия, което означава, че само една въоръжена нация може да разгроми друга въоръжена нация. Последицата от тази промяна е, че стоящата зад една армия нация е законна мишена по време на война.

Съединените щати възприемат тази импликация в редица случаи. През Втората световна война американските военновъздушни сили бомбардират Дрезден, Хамбург и Токио и пускат атомни бомби над Хирошима и Нагазаки. В тези градове има сравнително малко униформени. Повечето от мъртвите са стари хора, жени и деца. Когато САЩ бомбардират Сърбия на Милошевич, целите включват транспортни, комуникационни и енергийни центрове, при което жертвите са предимно от цивилното население. По време на наложеното от САЩ и съюзниците им ембарго над Ирак недостигът на храна и медикаменти води до смъртта повече на деца, отколкото на военни.

Както тероризмът отгоре невинаги бива наричан тероризъм, така и тероризмът отдолу невинаги се назовава тероризъм. Малко вероятно е САЩ никога повече да не искат да правят разграничение между терористи и борци за свобода, тъй като последните се нуждаят от подкрепа независимо от нападенията им срещу цивилни.



Тероризмът като индивидуална патология



Всеобщо е предположението, че при терористите "нещо не е наред". Те трябва да са луди или склонни към самоубийство, или психопати без морални чувства. Преди 30 г. това предположение се приема много на сериозно. Но изследванията установяват, че психопатологията и личностовото разстройство сред терористите са не повече, отколкото сред нетерористите, "виреещи" в една и съща среда. Интервютата с настоящи и бивши терористи показват, че броят на каквито и да било психични разстройства сред тях е незначителен. Сравненията между израслите в едно и също обкръжение терористи и нетерористи разкриват сходни и ниски стойности на патология и в двете групи.

Друг начин да се разсъждава по този проблем е да си представите, че самият вие сте терорист, водещ нелегално съществуване, откъснат от всичко и всички с изключение на малцината, споделящи вашите цели. Животът ви зависи от другите във вашата група. Бихте ли искали някой от тази група да страда от някаква форма на психопатология? Някой, на когото не може да се разчита? Разбира се, има, макар и редки, случаи на отделни бомбаджии или стрелци, които убиват поради политически причини, и такива индивиди могат наистина да страдат от някаква форма на психопатология. Терористите в групи обаче са в границите на нормалната личност.

Действително тероризмът би бил тривиален проблем, в случай че терористи биха могли да бъдат само онези, които са с някакъв вид психопатология. Вместо това обаче се сблъскваме с факта, че терористи могат да бъдат нормални хора, че при определени обстоятелства на терористични действия сме способни самите ние. Този факт вече се подразбира с признаването, че военните и полицейски части са във висша степен способни да убиват нетерористи при тероризъм отгоре.



Тероризмът като нормална психология



Никой не се събужда някоя сутрин и решава, че ще стане терорист. Траекторията, по която нормалните хора стават способни за извършване на ужасни неща, е обикновено постепенна. Тя наред с много други неща е морална, при това далеч не нова категория. Със съвсем прости думи - терористите убиват поради същите причини, поради които едни групи от хора в продължение на векове са убивали други групи. Те убиват заради кауза и другари.

Каузата, заради която си заслужава да се убива и дори да се умре, е лична. Тя е възглед за света, който придава смисъл на живота и смъртта и свързва индивида с някаква форма на безсмъртие. Всеки нормален човек вярва в нещо по-важно от живота, защото за разлика от другите животни ние знаем, че един ден ще умрем. Ние се нуждаем от нещо, което придава смисъл на живота и смъртта ни. Колкото по-близка и по-непосредствена е смъртта, толкова повече се нуждаем от груповите ценности. Те включват семейните, религиозните, етническите, националните ценности.

Специална връзка между религията и насилието не съществува. Много от терористичните групи след Втората световна война са радикално-социалистически без никакви религиозни корени - "Червените бригади" в Италия, "Баадер-Майнхоф" и фракцията "Червена армия" в Германия, "Блестящата пътека" в Перу.

Представените в каузата групови ценности са съсредоточени върху личната сила в малката група от съмишленици, които извършват терористичното насилие. Членовете на нелегалната терористична група я поставят на първо място в своя живот, като същевременно прекъсват или поне редуцират до минимум всяка друга връзка. По такъв начин силата на тази група става огромна и се разпростира върху всякакъв вид лични и морални съждения. Това е силата, която прави насилието срещу врага приемливо.

Всяка армия се стреми да върши това, което върши терористичната група: да свърже каузата на една голяма група с динамиката на малката група, която може да принесе индивидите в саможертва. Всяка армия откъсва новобранците от предишния им живот, така че бойната част да се превърне в тяхно семейство, а страхът от предателство на другарите да се окаже по-голям от страха от смъртта.

Властта на една изолирана група над нейните членове не се ограничава до оправдаване на насилието. Много насилствени групи също придобиват власт чрез отделяне на индивидите от групи, които биха могли да предложат несъвместими ценности. Прилагащите тази тактика групи включват религиозни култове, центрове за лечение на наркомании, местни колежи. Стоящата зад терористичното насилие психология е нормална. Тя е абнормна само по отношение интензитета на груповата динамика, който свързва каузата с другари.



Терористичната стратегия



Повечето психолози разграничават два вида агресия - емоционална и инструментална. Емоционалната агресия е свързана с гняв и не предвижда дълготрайните последствия. Възнаграждението на емоционалната агресия е нараняването на някой, който вече ви е наранил. Инструменталната агресия е по-пресметлива, тъй като агресията се използва като средство за постигане на други цели. Терористичната агресия може да включва емоционална агресия, особено при тези, които извършват убийството, но онези, които планират терористичните актове, обикновено мислят за това, което искат да постигнат. Те се стремят да причинят дълготрайни щети на своя враг, а за себе си да получат трайни придобивки.

Тероризмът нанася непосредствени щети при отнемането на живот и разрушаването на материални обекти, но терористите се надяват дълготрайните щети да бъдат много по-големи. Тяхното желание е да породят страх и несигурност далеч не само сред жертвите и близките им. Те искат врагът да изразходва време и пари за осигуряване на безопасност. В действителност терористите се стремят да стоварят огромно бреме върху всеки аспект на вражеското общество.

Специфичната надежда на терористите е да предизвикат реципрочно насилие, което да им помогне за мобилизиране на собствения им народ. Една терористична група е върхът на пирамида от поддържници и симпатизанти. Основата на пирамидата се състои от всички онези, които симпатизират на терористичната кауза, дори когато не са съгласни с насилствените средства.

В Северна Ирландия например основата на пирамидата са всички, които са съгласни с лозунга "Вън британците". В ислямския свят основата на пирамидата съставят онези, които са съгласни, че САЩ нараняват и унижават мюсюлманите в продължение на повече от 50 г. Пирамидата е от съществено значение за терористите както с оглед на тяхното прикритие, така и за набиране на нови бойци. Терористите се надяват, че един тромав и свръхгенерализиран удар срещу тях ще засегне някои от привържениците им, които все още не са достатъчно радикализирани, ще подтикне немобилизираните симпатизанти към действие и саможертва и ще укрепи техния собствен статус на върха на тази пирамида.

Тяхната най-опасна опозиция е често от собствената им среда, от умерените, които освен насилието виждат и други алтернативи за действие. В случай че отговорът на една терористична атака е механичното обединяване на всички симпатизиращи на прокламираната за своя от терористите кауза, а възприемането на цяла етническа или религиозна група - като опасна и агресивна, то тогава умерените биват "подкопавани" и неутрализирани, а терористите - побеждават.



От наказателно право до война



След първия удар срещу Световния търговски център през 1993 г. отговорът на САЩ на тероризма се променя от наказателно право - разкриване, съдене и наказване на извършителите, до повеждане на война. Тази промяна има своите психологични последствия.

Рамкирането на тероризма и отговорът на тероризма намекват за придвижване от индивидуална вина към групова вина. Точно към това се стремят терористите. Те искат на тях да се гледа като на представители на всички онези, които чувстват, че след Втората световна война и особено след края на студената война САЩ доминират, унижават и подпомагат избиването на мюсюлмани. Опасността от възприемане на терористите като водачи на един милиард мюсюлмани просто не подлежи на обсъждане. В самите американски обществени кръгове се чуват гласове за изследване и преоценка на политиката на САЩ, пораждаща толкова много антиамерикански настроения по света.

Вътрешните разходи във връзка с повишаване на сигурността са разходи на една централизирана държава, която може да се превърне във враг на собствения си народ. Американското правителство вече си е присвоило нови пълномощия без консултации с Конгреса. Допитвания до общественото мнение, проведени през годините, предшестващи терористичната атака от 11 септември 2001 г., сочат, че около половината от пълнолетните американци виждат във федералното правителство заплаха за правата и свободите на обикновения американец. Отговорът на тероризма може да бъде по-опасен от самите терористи. Отпускането в "негата" на гнева и войната срещу тероризма няма да засили почитта към загиналите при атаките от 11 септември 2001 г. Нито към жертвите на многобройните предшестващи, последвали ги и продължаващи терористични действия. Трябва да се помисли. При това в дългосрочен план, а не "на парче" с оглед на конюнктурата.