Пиша това в щата Vermont, на брега на езерото Champlain - едно от местата, където англичани и мохикани са воювали срещу французи и ирокези още преди да е имало американци. Сега е пълно с такива, има и съвсем пресни, до оня ден обитатели на нашия регион.

В балканския квартал на столицата Burlington босненците се хвалят с новата си певческа група, а целият град е залят с транспаранти за идващия гръцки фестивал с мото "Be Greek for a day!" Балканският привкус, слава богу, остава само на ниво културна екзотика (няма я мърлявщината), но затова пък - до такава степен, че гордостта на целия щат, единствената музикална формация с национално (или както биха казали тук - федерално) значение се казва The Black Sea Quartet.

Инак си е малък американски град - дървени къщи с националното знаме над входната врата, но е донякъде джазиран от присъствието на голям университет и от новата балканска жилка.

От 3-4 години не бях стъпвал в Америка, но я заварвам както винаги - вдъхновяваща. Малко прекаляват с параноята на тема "сигурност" (минаването през летищата е кошмар), но все пак са във война хората. Твърде са прекалили с гоненията на пушачи (Не ходете, приятели, в Америка зимно време! Единственият шанс да дръпнеш цигара е на открито...)

Това, че в Америка всичко е



по-голямо, по-живо, по-съвременно, по-вкусно и по-евтино,



не е обаче онова, което е вдъхновяващото. Донякъде вдъхновяващо става, когато си дадеш сметка за основата на всичко това. Като си кажеш, "Я, каква хубава страна са си спретнали!", се сещаш, че това е така, защото стотици милиони хора, живеещи в малки градчета, работят отвъд всякаква разумна мяра и заспивайки всяка вечер към девет, се чудят как едновременно да си платят здравните осигуровки и да изучат децата.

Малко по-вдъхновяващо е, че не се оплакват или хленчат. Това изобщо го няма в националната култура. Могат да се гневят, негодуват и ръмжат, но хленчът като форма на общуване със света не им е известен. И не е само защото няма кому да хленчат - кой е над американците, та да му се оплакват на него? Просто не са хленчльовци.

Вдъхновяващо е, че просто се оправят. Когато има проблем, събират се и го решават, заедно. Организират се по всеки повод и бутат общото дело напред. Това може да е поддръжката на зеленината по улицата, с което се занимава съответната Асоциация на живеещите по тази улица. Може да е нещо много по-голямо - и тогава правят референдум, самооблагат се със специален данък за две-три години, за да има пари да се оправи нещото.

И



идеята е да участват всички



Да няма сблъсък, мерене на мускули, дележи, победили и загубили. Който докъдето иска и може.

А най-вдъхновяващото на американците е, колко са благодарни. Бях на конференция, организирана от Института за устойчиви общности - голяма организация със световна дейност. Още на откриването основателката съобщи буквално следното: "Имах късмета да съм в България преди първите демократични избори. Там разбрах, че движението, което бе основният мотор за свалянето на комунизма, се казва "Екогласност" и си поставя екологични цели чрез засилване на демокрацията. Благодарна съм на българите, че ми отвориха очите за тази възможност."

Тогава дамата е била губернатор на щата. Връща се от София и прави споменатия институт. Благодари на българите и до днес.

Макар да бях просто прашинка в публиката, която слушаше това, и макар в лятото на 1990-а да бях вече спрял да си общувам с "Екогласност" и да бях минал към директни форми на действие, и аз се почувствах лично зачетен и лично горд. Коскоджамити губернатор благодари на нас! И то за нещо, което в БГ отдавна е забравено, или ако се помни, се таксува като наивитет на началната фаза на демокрацията.

Впрочем това е и една от разликите между нас и американците. Те виждат границите между нещата, отсяват полезното от вредното и поемат полезното. И помнят. И благодарят.

Кога за последен път ти, читателю любезний, си благодарил на американците за нещо?

Утре потеглям към Boston.

Америка!