Може би най-ексцентричната досега идея за провеждане на избори роди през седмицата депутатът от НДСВ Даниел Вълчев - да има мажоритарен вот с пропорционално отчитане на резултатите.

На практика това е опит да се побългари класическата уестминстърска избирателна система на Великобритания, при която всички партии излъчват по един кандидат в един избирателен район и спечелилият най-много гласове става депутат. Проста и ясна система - една трета от страните по света правят избори по този начин. Разликата е в нюансите - едни изискват обикновено мнозинство, други - квалифицирано, но нито една мажоритарна система не отрича правото първият в едномандатен район да влезе в парламента. Даниел Вълчев предлага нещо друго.

Изборите, за които говори зам.-председателят на НДСВ, не са мажоритарни, въпреки че на пръв поглед става дума за пряк избор на личност в 240 едномандатни района. Защото един вот се определя като мажоритарен или пропорционален не според това дали се гласува за личност или листа, а по това как се изчисляват резултатите - на отделен кандидат или на цялата партия.

Проектът "Вълчев" е псевдомажоритарен, защото, от една страна, дава възможност на избирателя да гласува за личност, но от друга страна, не е сигурно, че избраните ще влязат в парламента.

Творческият принос на Вълчев в историята на изборното право не свършва дотук. Той



въвежда в употреба понятието "партиен Д`Ондт",



което преведено на български означава, че всяка партия сама ще подрежда хората си, които са победители в отделните избирателни райони и сама ще определя кои от тях да влизат в парламента.

Ето това е големият нонсенс на проекта - изхождайки от похвалната идея за въвеждане на мажоритарен елемент в българския вот, Вълчев стига отново до сегашното положение, при което политическите партии почти напълно определят състава на Народното събрание, а за избирателите остава неблагодарната задача да попълнят задните депутатски банки.

Проектът на Вълчев има и други, по-дребни проблеми - той не казва нищо за независимите кандидати; не е ясно как ще гласуват българите в чужбина, щом на територията на страната ще има 240 избирателни района; кой ще се наеме да раздели страната на 240 равни по население района; дали един кандидат ще може да се състезава в два и повече избирателни района; какво става, ако един мажоритарно избран депутат стане министър, и т. н.

Едно е ясно - Вълчев се опитва



да заиграва с избирателите,



които категорично искат да скъсат с анонимността на пропорционално излъчените депутати и да въведат мажоритарен елемент в изборите. Самата идея за съчетаване на мажоритарния с пропорционалния елемент е похвална. Колкото и да не е приятно да се признае, въвеждането на чисти мажоритарни избори ще доведе до еднополюсен политически модел и в перспектива - до нов отлив на избиратели. Ако изборите за 40-о НС се провеждаха днес по мажоритарна система, вероятно БСП щеше да вземе 180-200 мандата, ДПС със сигурност щеше да има 30, а останалите щяха да си ги поделят 320 политически партии. При тази система поне 50% от избирателите, които гласуват, няма да имат свое представителство в парламента.

Има и още един логичен въпрос. Вече две години в парламента отлежава проектът за избирателен кодекс, който също задоволява желанието за въвеждане на мажоритарен елемент в изборите и също компенсира недостатъците на тази система. Защо НДСВ и ДПС не приемат този документ, който е действащ механизъм за разлика от проекта на Вълчев?

Едно време Емил Кошлуков разправяше, че кодексът е най-доброто четиво след "За буквите" на Черноризец Храбър. В сравнение с творбата на Даниел Вълчев кодексът наистина е класика. Най-малкото защото е писан от най-добрите специалисти по изборно право у нас - Михаил Константинов, Илия Божинов, Димитър Димитров, Антон Хиджов, Севинч Солакова, Юлий Павлов, Ивелина Алексиева. Хора от различни политически сили.

Както е тръгнало обаче, нито кодексът, нито проектът на Вълчев ще бъдат гласувани в НС. Кодексът - защото политическите сили не го харесват, а Новото време приватизира идеята му. Проектът - защото дори и сред депутатите ни няма да се намери мнозинство, което да приеме подобна ексцентрична идеи.