|
Всичко това не може да учуди българина, който е свикнал с битово насилие - през ден контрольори бият нередовни пътници, шофьори на такси правят групови въргали на ядосали ги клиенти, не през ден, а всеки божи ден съпруги се появяват насинени на работа, пребити деца отсъстват от училище. Да не говорим за това, че мутри се стрелят над път и под път, а до преди няколко години и депутати си разменяха крошета.
Тук няма да сантименталнича и да заклеймявам това, което по принцип си е недопустимо - оставям това на многобройните неправителствени организации по платено защитаване на очевидното.
Но трябва да разграничим нещата
за да можем да видим проблема - защото е сериозен. Има съществена разлика между насилието и публичното показване на насилието. Насилието е прастар грях. Пределът му е убийството - и макар над него да тегне вековното "Не убивай!", май никое общество не се е справило с него.
Показването на насилието е сравнително нова работа. Като част от обществото на спектакъла, то е немислимо без модерните и постмодерни медии. В древногръцкото общество например, убийствата могат да се разказват, но не могат да се показват - в античната трагедия те по закон стават зад сцената, а на зрителя се показва само трупа на убития, изкаран на "екиклемата" (специална подвижна платформа). В ранната модерна епоха, дори справедливото наказание на престъпници на бесилката или ешафода губи своята традиционна площадна театралност и се премества зад стените на затворите.
Това се случва, защото насилието е монополизирано от суверенната държава, а пространството на видимостта - публичното пространство - се смята по принцип за миролюбиво. Идеалът е евентуалните конфликти да се решават по мирен начин - само чрез разговори, преговори и дискусии. Поради този идеал, дори когато истинското насилие практически не може да бъде избегнато, неговото представяне е забранено:
модерната публичност се старае да направи невидимо
онова, което демонстрира несъвършенството на нейната норма. Дискусията не може да допусне насилие, защото по принцип е отказ от насилие. В нейния фундамент е допускането, че другият може да бъде различен и дори изслушан в своето различие.
За разлика от това, в обществото на постмодерните медии насилието е една от най-търсените фантазматични стоки - има го в екшъни, филми на ужаса, анимации, шоута "catch as catch can", напоследък - и в глобално разпространени терористични представления. Отпуснатото му медийно място обаче очевидно вече не му е достатъчно и то започва да се промъква и в жанра, наречен talk show.
Проникването на насилие в пространствата на разговор и спор е симптом, който засяга не само България, а глобализиращия се свят.. То символизира, че
публичните норми се разпадат
сменени от видимост, чиста визуалност, която се продава. А дискусията като централен инструмент за решаване на конфликти се сменя съответно от шоу. Както читателят се досеща, това променя радикално такива неща като свобода на словото (и образа). Свободно трябва да се показва и говори всичко, но не защото така е справедливо, а защото the show must go on. Ако си участник в talk show, не е нужно да излагаш там своята човешка позиция, съвест, избор, не е нужно да казваш като Волтер - не мисля като теб, но съм готов да се боря до смърт, за да можеш да кажеш ти какво мислиш. Нужно е да си секси. Това пък прави реалните дискусии невероятно досадни - виждали ли сте нещо по-скучно от български парламентарни дебати? Кой има търпение днес да слуша въпроси и отговори, аргументи и контрааргументи?
В последно време в милата България най-прекрасният пример за всичко това е телевизионното предаването "Сблъсък", една изчистена жанрова форма. В това вълнуващо дрън-шоу дискусията е обратно стилизирана до бой...
Цялата сценография говори за як кьотек, логореен бокс, catch as catch can - а и стилът на говорене е същия - вместо говорене и слушане, аргументи и контрааргументи имаме буквално, телесно надвикване на другия, талант за спринтово говорене без слушане, шамари от реплики, ъперкъти от затапвания...
Предаването на бТВ вероятно не е измислено от двамата симпатични млади дърдорковци, шампиони по бърза артикулация. Някъде по света, като всичко у нас, то сигурно има свой образец. Но как пък го е обживял българинът! Как се форсират словесата, изпреварвайки с няколко обиколки всяка мисъл! Как се развихря комшийската стихия, какви перфидни форми на махленско псуване и клюкарско наддумване, какво MTV-пуберско издевателство с муруците тече в него!
Браво момчета, браво sexy mother fuckers!
Възрастният читателят с тревога ще запита накрая какво може да се направи по повдигнатия въпрос.
Нищо, читателю. Изключи телевизионния канал с парламентарните досади в синьо, жълто и червено. Зарежи Сократ и диалектиката, Квинтилиан и ораторските изкуство - ходи на фитнес, учи се на артикулация от Румънеца и Енчев. Сблъсквай се с реалността.
). Това, че оная гърла ударила шамар – така са я репетирали по сценария. А сценария са го взаимствали “творчески” от долнопробно американско шоу, най-вероятно. Жалкото е друго, как един Гарелов, водещ дълги години едно от най-гледаните публицистични предавания проституира като певачка в латиносериал и разиграва “тука има – тука нема”. За “сблъсък” и “@.знам” не ми се говори. Единствено Слави Трифонов изпъква като чалгаджия профъшънал издигащ се над Левъл Столипиново Зироу. 
