Замразеният член на МОК Иван Славков се кани да съди репортери от Би Би Си, че под прикритие са го уличили в корупция. В същото време българските журналисти приемат етичен кодекс, съветвайки се точно с колеги от Би Би Си, по препоръка от ЕС. Ще им вземат ли страха юристите, които размахват Наказателния кодекс и пресмятат колко години им се полагат, в случай че се осмелят потайно да изобличават някого?
"Ако използваме уловки, скрити камери и микрофони или друга специална техника, както и прикриване на професионалната си идентичност, това ще става, само ако няма друг начин да осигурим изключително важна за обществения интерес информация", записаха в проекта на Кодекс на българските медии пратеници на вестниците, радиото и телевизията по време на годишната си среща в Банско преди месец. Едва ли ще се намери юрист, който би приел спокойно такава формулировка. Тя отправя предизвикателство към текстове както в Наказателния кодекс, така и в конституцията. При това положение има ли право журналистическият кодекс да започва с твърдението, че е издържан "съгласно конституцията на България и нейните международни споразумения в сферата на човешките права"? Освен това той декларира: "Ще събираме информация с честни и законни средства, без да скриваме, че сме журналисти" и "Ще избягваме публикуването на снимки и записи, направени извън обществените места, ако засегнатите лица не са съгласни".
Как да се вярва на журналисти, които приемат взаимноизключващи се неща, като насоки за поведение и, освен това, балансират на ръба на закона?
Младата българска демокрация, изглежда, узря с чужда помощ за дебати, които да изяснят взаимоотношенията между "четвъртата власт" и закона на границата, където се пресичат основни човешки права. Ще излезе, че Славков страда за общото благо. Неговият казус показва колко напред е отишла съвременната мисъл в европейското медийно право в сравнение с България.
Нашият главен юридически проблем
в тази сфера е, че нямаме формулировка за т. нар. "доминиращ обществен интерес", който получава признание в европейското законодателство и в съдебната практика. Повечето държави провъзгласяват защитата на личното достойнство като основно конституционно право, но не го противопоставят на правото на информация до такава степен, че да прикриват престъпност.
Във Великобритания, Германия, Италия, Испания се допуска намеса на медиите под прикритие в защитената лична територия, когато става дума за доказан обществен интерес да се пресече престъпление. Това означава, че признаването на правата на личността стига дотам, докъдето не се засягат правата на останалите личности.
Във Франция, където правото поначало е по-консервативно, валидният и досега Закон за свободата на печата от 1881 година определя като клевета всяко посегателство върху честта и достойнството на личността. Но дори и там е много трудно да бъде осъден журналист за клевета, ако той докаже, че е действал с добра професионална воля въз основа на обществения интерес. В такъв случай съдията може и да не поиска от него доказателства, че съобщените факти са безспорно верни.
В Съединените щати има по-голям либерализъм. Там конституцията гарантира свободата на словото с Първата поправка, но в нея няма специален текст за защита на личния живот. Той е неприкосновен, доколкото информацията не засяга "законен обществен интерес". В такива случаи съдията преценява "информационната стойност" (newsworthiness) на публикацията.
Практиката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург също показва, че при сложни дела, когато се поставят на везните конкуриращи се права, общественият интерес надделява. Той не смята, че правата на човека трябва да ощетяват правата на "човеците". Въз основа на такива дела са произнасяни осъдителни решения срещу Великобритания, Франция и други държави и са признавани правата на журналистите да действат въз основа на обществения интерес.
В българската конституция защитата на личното достойнство е изведено на предна позиция, което й дава доминиращо положение над други основни права, включително и над свободата на словото. Това е обяснимо. В държава, която е писала основния си закон непосредствено след като е скъсала с комунистическия колективизъм, акцентирането върху правата на личността е вид отрицание на старата система.
Абсолютизирането на личната сфера за сметка на обществената цялост обаче дискредитира демокрацията. Стига се до
абсурда законът да пази престъпността
Затова всички знаем, че България е прогнила от корупция, но не можем да посочим корумпираните. Достатъчно е да се огледаме на улицата, за да усетим кои са босовете на организираната престъпност, но това не пречи на президента Георги Първанов да се преструва, че няма информация, и безгрижно да кани другите власти: Дайте да ги видим! Законът пази до такава степен тяхното лично достойнство, че всеки опит да бъдат разобличени води най-напред до санкции срещу разобличителите им. Само след убийство на мафиот е позволено да се пише, че е криминално проявен, т.е., че е престъпник. Приживе такава публикация означава да бъде съден журналистът за клевета. Защото набеждаването в престъпление на неосъден човек е клевета. А босовете на мафията и техните подгласници не са осъдени, макар и да са "криминално проявени". Защото съдът е парализиран - включително и от корупция. Това ни го набиват в главите и европейци, и американци, извиват ни ръцете да реформираме съдебната система като условие за приемането ни в семейството на цивилизованите държави. Но то не е в интерес на голямото и сплотено семейство на организираната престъпност, която даже американският посланик Джеймс Пардю определи като "прекалено организирана".
Ако български журналисти бяха заснели скришом Славков или когото и да било по примера на колегите си от Би Би Си, щяха
да отидат зад решетките за 3 години
поне по два текста от Наказателния кодекс. Според чл. 307 от НК, "който преднамерено създава обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за провокация към подкуп с лишаване от свобода до три години". През 1997 г. в НК бе записан специален текст - чл. 339 "а". Според него "който без надлежно разрешение, което се изисква по закон, произвежда, използва, продава или държи специално техническо средство, предназначено за негласно събиране на информация, се наказва с лишаване от свобода до три години".
Български юрист коментира по БНТ веднага след излъчването в сряда на филма "Да купиш игрите", че за да не са в нарушение на закона и за да докажат, че действат в интерес на обществото, британските журналисти е трябвало да представят записа първо на български съдия, след това да получат разрешение от него за нова среща със Славков и на нея да го заснемат как преговаря за подкуп. Във филма обаче аверът на нашия герой сърбинът Горан Такач изрично предупреждава журналистите, че това е първата и последната им пряка среща със Славков. Тоест, ако бяха действали по препоръката на нашия юрист, филмът нямаше да стане. Което илюстрира как правната ни система е склонна да се бори с корупцията.
Какво обаче представлява общественият интерес
и може ли да се дефинира? Нашият законодател засега мълчи загадъчно. Българските журналисти, които всеки ден се сблъскват с проблема, решиха да си помогнат сами, като се опрат на чуждата практика. В проекта си за етичен кодекс те записаха, че нарушаването на отделни клаузи в него може да става само когато има недвусмислено доказан обществен интерес. "По смисъла на този Кодекс информацията "в обществен интерес" не бива да се обърква с информацията, която е "интересна на обществото", записаха те. "Една публикация е "в обществен интерес", само когато:
- Е в защита на здравето, безопасността и сигурността;
- Съдейства за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления и злоупотреба с власт;
- Предпазва обществото от опасността да бъде сериозно заблуждавано."
Случаят "Славков" се вмества във втората и третата точка на тази дефиниция. Ако журналистите са го заснели по подозрение в корупция, целта е била да предотвратят злоупотреба с власт, каквато е възможна от лице с висок международен пост. Освен това те са предпазили обществото от опасността да бъде заблуждавано, че олимпийските игри са образец за честност, докато техните организатори търсят скришни начини да се облагодетелстват за сметка на общественото доверие.
Пред българската правна система възниква възможност да покаже пред света, че не обслужва престъпността, както мнозина я подозират. Тя обаче има възможност и да посрами България повече от самия Славков - в името на закона и за сметка на морала.
Редактирано от - Спокойния на 14/8/2004 г/ 00:29:28
прости хора да ни управляват.....
Параграфче, напълно те подкрепям! Трябва да има наказание за публикувана невярна информация в пресата! И ако тази невярна ивформация е предоставена от депутати / или местни управници/, да се налага по-голяма наказателна мярка!!! Народът е лъган и манипулиран от властимащите, а няма механизъм за налагане на наказание на лъжците, облечени с власт!
