Няма ден, особено ако на него отбелязваме историческа годишнина, в който да не упрекваме политиците. Ние ги сравняваме в крайно негативен план с техните предшественици. Те стоят в бездънните причини за днешните ни беди. Нима глупостта, че сме повярвали на съмнителни обещания, не е адекватна на техните хитрости и не заслужава същият укор. След всяка предизборна хипноза, всяко масово лудване по поредния пропаганден мираж, следва агресивната изповед, че сме жертва на черна измама. Ние забравяме, че състоянието на всяко общество не може да бъде заслуга или провал само на неговата политическа класа. Тангото на държавно-политическото съзидание навсякъде танцуват поне двама партньори! Катастрофите също се правят от двама. Нарушаването на това съотношение води към еднозначно и еднопосочно натоварване на вина, дори и ако не е основателно. С това откриваме извинителни грешници, върху които изсипваме целия ни гняв. Но така не винаги вникваме в смисъла на нашите поражения. Всички пишем за отговорностите на Фердинанд или на Т.Живков, без да анализираме онзи обществен климат, който им позволяваше да действат по определен начин. Ние приличаме на Великия Гетсби, който мечтае да повтори миналото, но само в хубавата му част.

Но има и нещо друго. Блез Паскал ни остави предположението, че ако носът на Клеопатра е имал друга форма, световната история би приела съвсем различен курс. Кокетната конфигурация на този нос е по-скоро естетическа метафора на ирационалните двигатели на човешката участ, където суетните тръпки на лични решения често са по-важни, отколкото ефектите на продължителни културно-исторически натрупвания. Идеята за едноличната причина за световни катаклизми предполага цяла гама от предположения за съотношението между Индивид и История, за непроменимата същност на Човека изобщо. Често пъти онова, което изглежда логичен резултат от неумолими и неотменими процеси, подлежи на ирационално обяснение. То ни изнервя със своята



разочароваща простота



Поради неспособност за други обяснения, ние неясно и набързо го наричаме човешки фактор. Като че ли би могло да бъде нещо друго. Идеите добри или лоши, обикновено живеят значително по-дълго от техните изобретатели или имитатори. Често пъти те "излизат" от рамките на първоначалните идейни предписания на определена програма и добавят нещо, което изцяло я променя. Степените на съмнения, в какво и колко точно тези хора са равни на времето си, често идва от неизвестността! Докъде се простира личната отговорност на Хитлер за Холокоста и на Сталин за ГУЛАГ? Тяхното обкръжение бе не по-малко отблъскващо, отколкото те самите! Защо У.Чърчил пожертва изпепеления Ковънтри, за да запази военните секрети на британското разузнаване? Може ли да бъде посмъртно компрометиран Ф.Д.Рузвелт, че не е предотвратил атаката над Хавай, за да развърже ръцете си срещу Япония? Тук всичките антиисторически "ако"-та носят знак на съмнение не само от политическа, но и от морална гледна точка. Мотивацията е едно, приложението друго, а реализацията съвсем друго. Просто защото тези идеи се осъществяват от хора от кръв и плът. Дори и велики, те далеч не са винаги съвършени.

В този смисъл



носът на Клеопатра не е орган за пренебрегване



Той присъства в обяснението на всичко - от звездите до блатото и от пирамидите до комерсиалния триумф. Той дискретно намигва, че човекът е мяра през всичките различни призми на историческото време. Органическата тъкан на това време е непрекъсната, защото запазва константните величини за добро и зло. Техните носители обаче са хора от плът и кръв, проявили се в различна среда. Точното възпроизвеждане на минали принципи и методи не носи непременно извор за конкретна мъдрост. Затова понякога е безсмислено, когато "извикваме" от миналото нашите национални великани, за да ни посъветват какво да правим. Често обръщането към миналото е най-тревожната индикация за безизходица и безпомощност. Ние вграждаме или възстановяваме неговите добродетели с приповдигнато преувеличение в търсене на упование. Това е благородно, но не винаги спасително изобретение. Инстинктивното преувеличение на стойностите от миналото може да ни донесе и разочарование.

Хората, които "прилагат" законите на историята, не идват от житейски епруветки. В повечето случаи те едновременно са благородници или негодници, мъдри и глупави, завистливи и великодушни, добри и лоши. Често пъти в тях откриваме едновременно рицари и злодеи, пороци и добродетели. Абсолютната ясност на поведението е присъща само на светците или дяволите. Всички останали, макар и в различни степени, са подвластни на човешките слабости и изкушения.



Метерних бил толкова подозрителен



към поведението на другите, вероятно защото е прожектирал собственото си коварство върху тях. Когато чул, че руският представител на някаква среща починал малко преди нея, той замислено промълвил: "Какво ли цели с това?". В претеглянето на исторически постижения виждаме много неволни пристрастия. А няма оценка без сравнение. Когато говорим за граф Ото фон Бисмарк и за "българския Бисмарк" - Ст.Стамболов, следва да съпоставим какво е стояло зад единия като подкрепа и какво е стояло пред втория като заплаха. Тогава ще излезе, че "малкият" е по-голям от "големия". Можем да открием много такива несправедливо пренебрегнати аналози. Защото Човекът продължава да бъде най-голямата загадка. В неговата природа остават вечните инстинкти не само на доброто, но и на злото, което невинаги разпознаваме. Предполагам поради тази неунищожима предопределеност Хана Аренд ни предупреждава за баналността на злото, а Цветан Тодоров за крехкостта на доброто. Те са еднакво вградени в нас и могат да се проявят навсякъде. Нашите разочарования от чужди несъвършенства са косвено недоволство от самите нас. Онзи личностен или национален манталитет, който намира винаги причините за своята съдба вън от себе си неволно се обрича на чужда воля.