|
можем да станем отново граждани,
обединени в една държава."
Антонио Риварол
Някъде преди около година един остроумен сатирик запита в рима и ритъм на страниците на настоящия вестник как стана така, как се стигна дотам, че хем силно любим своята родина, хем силно ненавиждаме своята държава. През изтеклата година поляризирането на тези граждански чувства като че ли само нарасна. И любовта, и омразата са налице - взети заедно, те образуват парадокса, в който живеем - ако не от векове, то от десетилетия.
На родолюбието всеки трезвомислещ човек гледа с обяснимо недоверие - прекалено много и прекалено тежки са злоупотребите с това понятие. Обществената практика показва, че всичко онова, което официално се е вършело за благото на народ и родина, неофициално е допринасяло само за нечие лично благосъстояние. Но ако недоверието към родолюбивите декларации е понятно, неверието в благородството, в човеколюбието и християнщината на една държава е направо наложително. Запитан преди половин век дали обича държавата си, един (западно)германски министър, пионер на германското икономическо чудо, довело до забогатяване и на държава, и на общество, отговори съвсем сериозно: "Аз обичам жена си." Та жените (собствени или чужди) са за обичане - не и институциите. А още по-малко една институция на институциите, една баш институция, каквото е държавата. Тя е създадена, за да функционира подобаващо, за да ни служи, а не за да ни радва - камо ли пък да ни обича или да бъде обичана от нас.
Дотук ясно, но оттук нататък играта загрубява. Защото, ако частичното разминаване между родина и държава е неминуемо, ако то си е в реда на нещата и в най-цивилизованите страни, пълното разминаване между тях е вече тревожно. Тъкмо такъв е случаят у нас. По правило единство между родина и държава има само в момент на общонародна опасност, когато съществуването на цялата национална общност е застрашено. И колкото тази опасност е по-актуална, толкова по-монолитно е и въпросното единство. Чумни епидемии, стихийни бедствия, изтребителни войни и политически катаклизми, при които народ и лидер се обединяват в едно, са го илюстрирали многократно през размирната ни история - илюстрират го и днес. Става дума за онези гранични ситуации, които Ясперс установи за конкретния човек, но които с чиста съвест бихме могли да отнесем към човечеството. Тогава индивид и колектив се сплотяват в името на живота, на оцеляването. За целта обаче е необходимо наличието на минимум от доверие на гражданите към институцията - отсъствието на подобен минимум е предпоставка за противопоставянето на хора и общности, т.е. за разпалването на нови опустошителни конфликти. Струва ми се, че така става в днешна България. Ако преди някоя-друга година новоизбраната държава се радваше на доверието на избирателите си, днес от това доверие и помен няма - нейните високопоставени служители го осребриха и проиграха без остатък, впрегнаха го в колесницата на ненаситните си номенклатурни привилегии и модерния си кастов феодализъм. Ако държавата според Шопенхауер е призвана с всичките си механизми да поставя граници на извечната и безгранична човешка несправедливост, днешната ни държава съдейства за легитимирането на тази несправедливост.
Това е гражданският генезис на тоталното разминаване между държава и общество в скъпата ни татковина. Ожесточаващият се конфликт бушува с пълна сила - негово дело, негов продукт са и просешката бедност, в която тънем, и духовната ни нищета, и тромавото ни, непоследователно приобщаване към Европа, и кървавите атентати по столичните улици. Изходът от това окаяно състояние може да предложи само едно хармонизиране на интересите между отделните съсловия в рамките на нацията. В безсмъртните си "Фрагменти и афоризми" Лудвиг Бьорне ни подсказва как да стане това: ако правителството е корабното платно - установи писателят, - народът е попътният вятър, държавата е корабът, а времето - морето. Едно време, което, теглени от орела, рака и щуката, ние сме на път да превърнем в безвремие.
..10Х!
А за това, че държавност няма сме на едно мнение и не съм казвал обратното. Подобие на държава е останало, но в случая е по интерена предствата за "идеалната държава" сред населнието. От тази представа произлиза и липсата на държавност като отношение и имитацията на държава като практики.
А кой е в кюпа и кой не е, е съвсем друга тема, която не е на дневен ред. Не мога да си позволя да изброя 7 (все още) милиона персона по персона и още по-малко да определям: "Тоя е в кюпа, тоя не е". И за това - обобщаващо. Както всички останали. Само, дето се опитвам да представя друга гледна точка. От бг варианта на демокрация туй ни остава поне - да мърморим и философстваме. Именно това имам предвид
Само не разбрах откъде разбра, че съм от ЦСКА та си ми оцветил прякора в червно... 