Изборите у нас, особено ако са местни, изобилстват от примери, в които границата между колоритния щрих и парадокса почти не се вижда. В тях винаги има причудливи кандидати, странни и нелогични резултати, смешни и нескопосани изявления.

Отминалият вот, макар и частичен, също не направи изключение. Какво друго освен парадокс е, че честта на десницата в Разград се защитаваше от бившия депутат от БСП Ангел Такев? Вярно, че комунизмът никога не си е тръгвал от този град, след като от 1989 г. досега там управляваше не само една и съща партия, но и един и същ човек - Венелин Узунов. "Единственият начин да се отървем от него е да го изберем за депутат", шеговито коментираха в града, когато вечният кмет оглави листата на БСП. Традициите в това отношение явно са трайни, защото по избори кандидатите, макар и издигнати от различни партии, са все хора от червените среди.

Странно е и това, че на тези избори Ахмед Доган май изпусна юздите в Делиормана. Централното ръководство на ДПС не успя да се наложи над местната структура, която заяви, че подкрепя Денчо Бояджиев въпреки миналото му на възродител. От друга страна, и местната структура не успя да мотивира избирателите си и в турските села изборите спечели Такев. Ако всичко това ставаше във Видин или Монтана, както и да е. Но подобни разминавания в Разград са нещо, което няма как да не безпокои Доган. Май властта нанася все повече вреди на ДПС.

Какво друго освен парадокс е, че единственото място, където десницата спечели, е кв. "Изток" на пролетарския Перник? Симеон Желев се оказа единствената бяла лястовица в синьото безвремие, което започна на 17 юни 2001 г., а краят му така и не се вижда. Победата му за пореден път поставя въпроса доколко у нас има реално политическо представителство. Ако, разбира се, вотът в пернишкия квартал не бъде касиран, защото май по всичко личи, че натам отиват работите. Което може би също е знак за парадокс - касирането на вотове у нас взе да ни става навик.

Извън рамките на нормалното е и изявлението на новия градоначалник на Девня Васил Иванов веднага след победата му, че е роден за кмет и ще бъде такъв, докато желае. Още по-странното е, че присъстващите на това изявление депутати Борислав Ралчев, Яни Янев и Анелия Атанасова, както и министър Николай Василев са аплодирали весело авторитарната фукня на съпартиеца си. Батето си отиде, но батевщината явно още дълго ще намира добър прием в нашия обществен и политически живот. Включително и по най-високите етажи на властта.

Парадоксално е и това, че хората в София - или поне тези, които отидоха до урните, като че ли наистина повярваха, че Бойко Борисов е непартиен кандидат, който е направил евтина кампания. И бързо забравиха, че той дължи кариерата си на НДСВ и неговия лидер, бе водач на депутатски листи в два района и в момента не е нищо повече от една жълта люспа. Доказателство за това са и все по-засилващите се слухове, че той ще прави партия. Вярно, че генералът не даде пари за билбордове, но пък не слизаше от медиите.

Тъжен парадокс е също така, че десницата се стресна едва след като загуби даже кметското място в София. Сам Иван Костов слезе от Олимп, пардон, Драгалевци, за да подаде ръка на Петър Стоянов за общи действия в парламента. При все че всички очакваха той да се разправи окончателно със СДС предвид скромния резултат на Минко Герджиков. Предстои да видим дали този жест не е безвъзвратно закъснял. На БСП възкресението след провала от 1997 г. й отне 8 години. СДС и неговите производни вече навъртяха половината от това време.

А най-парадоксалното е, че обществото ни май не възприема всичко това като парадокси, а като нормална ситуация за родния политически пейзаж. Всички тези неща обаче не трябва да се подминават с лека ръка, дори с риск да се досади на аудиторията. В противен случай нищо чудно догодина президент да стане Бойко Борисов, а следващият премиер да е Волен Сидеров или Боян Расате.