Валдас Адамкус има проблем. 79-годишният президент на Литва беше поканен, лично, настоятелно и даже заплашително, от руския президент Владимир Путин да участва в събитие, на което той наистина, ама наистина не смята, че трябва да присъства. Става дума за честването на 60-ата годишнина от съветската победа над Адолф Хитлер. Това е събитие от първа величина, с участието на президента Буш, Тони Блеър, Герхард Шрьодер, Силвио Берлускони, президентите на бивши съветски републики и още хиляди в масовките.

Само че Адамкус не гледа на 9 май 1945 г. като на ден на освобождението на неговата малка страна и на нейните балтийски съседи.



"На този ден ние сменихме Хитлер със Сталин



и не би трябвало да го празнуваме", казва той на своите гости. Повечето литовци, горди със своята централна роля в разпадането на Съветския съюз през 1991 г., са съгласни с него. Но Путин настоява всички лидери на бившите съветски републики да уважат Русия на 9 май и той даже използва своята най-мощна заплаха - че ако Адамкус не дойде, това може да се отрази на доставките на петрол и газ за Литва.

Разбира се, както каза посланикът на САЩ в Литва Стив Мъл, за Щатите няма значение дали Адамкус присъства или не. Това, което прави от казуса проблем, различен от протоколните, е обезпокоителната тенденция в поведението на Русия към един регион, където доскоро Съветският съюз господстваше. И това е по-голяма дилема за администрацията на Буш, отколкото за самия Адамкус.

Нито предричам, нито проповядвам завръщането на лошите дни на студената война. Те, слава богу, си отидоха завинаги. Русия, макар и силно намалена, е днес важна и легитимна част от международната система. Новата архитектура на сигурността, изработена по време на администрациите на Клинтън и Буш заедно с Борис Елцин и Путин, вече не е насочена към сдържането на Русия, а към нейното включване и тя вече се ознаменува с няколко исторически постижения на сътрудничеството.

Но продължаването на тези продуктивни политики е поставено под угроза от



събития, които Западът вече не може да игнорира



Путин е раздразнен от растящата независимост на някои от бившите съветски републики и особено на Грузия и Украйна. Но неговата несръчна намеса, която не успя да попречи на демократичното народно въстание в двете страни, само го отслаби.

Едно от най-сериозните проявления на руската политика беше игнорирано от Вашингтон и от ЕС - продължаващото присъствие на руски военни сили в съседни страни без тяхното разрешение. През 1999 г. Русия предложи постепенно да изтегля силите, които е разположила в части на Грузия и на Молдова - сили, поддържащи дестабилизиращите сепаратистки движения.

Шест години по-късно обаче тези сили продължават да се намират в тези "замразени зони на конфликти". На конференция в Мюнхен миналата седмица руският министър на отбраната Сергей Иванов каза, че Москва никога не е поемала такова задължение - едно виждане за близката история, която администрациите на Клинтън и Буш твърдо отхвърлят.

Междувременно вътрешната политика на



Путин навлезе в нещо, което някои наричат "мек авторитаризъм":



областните губернатори вече ги назначава Кремъл, а не се избират, ограниченията за пресата се увеличават, а аферата ЮКОС е равносилна с кражба, спонсорирана от държавата. По същото време войната в Чечения очевидно не може да намери решение, а областта се превърна в удобно убежище за терористи.

Така че разумен е въпросът какво получиха САЩ срещу своя неподписан чек за руската политика през последните 4 години. Сътрудничеството в областта на тероризма със сигурност щеше и без това да се случи, а руското приемане на американската система за ракетна отбрана едва ли укрепи нашата вътрешна сигурност.

Фактически Вашингтон и Брюксел дадоха на Путин усещането, че той може да прави почти всичко в "близкото си зарубежие". Само Джордж У. Буш знае какво е видял, когато през 2001 г. той (по негови думи) прогледна в душата на Путин. Русия ни се противопостави и за Ирак, възприемайки същите позиции като Франция и Германия (в действителност открито координирайки политиката си с тях). И сега Москва е ангажирана в малко известна офанзива на съблазняване на нашия важен, но дълбоко пренебрегван партньор Турция, за изграждането на специални отношения, които ще увеличат влиянието на Русия в този нестабилен регион.



Путин също се присъедини към Китай



в призивите за изтегляне на всички сили на САЩ от централноазиатските републики. Сега Москва наложи вето и на продължаването на мандата на малките мисии на ОССЕ, наблюдаващи границите на Грузия и изглежда решена да отслаби тази важна организация.

Администрацията трябва да направи преоценка на отношенията си с Русия. Да игнорираш поведението на Путин е равносилно да се подиграеш с речта на Буш при встъпването му в длъжност. Но няма да е лесно да се преструктурират отношения, които досега бяха твърде лични за двама властни и самоуверени лидери.

Дали романтичният период на Вашингтон с Москва наистина е свършил? Първият тест ще се състои идната седмица, когато Буш и Путин ще се срещнат в Братислава. След това, разбира се, на годишнината на 9 май, която Путин желае да превърне на следващия ден в среща на върха НАТО-Русия. Едно събитие трудно ще се възприеме предвид обстоятелствата. Русия страда от това, което Строуб Талбот** нарече "ефекта Родни Денджърфийлд"*** - тя не получава уважение.

Но начинът на поведение на Путин няма да спечели това уважение обратно. САЩ и ЕС трябва да забият ясни жалони - като спазването на обещанията за изтегляне на руските сили от 1999 г. Ако това не бъде направено, един въпрос, игнориран прекалено дълго, изведнъж ще стане особено актуален. Но тогава ще бъде късно.



* Ричард Холбрук, бивш постоянен представител на САЩ в ООН при администрацията на Бил Клинтън. Името му бе спрягано като вероятен държавен секретар при евентуална администрация на Джон Кери.



** Строуб Талбот е бивш журналист, специалист по Русия, впоследствие първи зам. държавен секретар в администрацията на Клинтън.



*** Родни Денджърфийлд е американски комедиен актьор, автор на известната в САЩ реплика "Никой не ме уважава".