|
Бяхме взели да забравяме Косово. Май се успокоихме, че все някак положението ще се нареди. Че няма да се стряскаме от прелитащи над главите ни самолети. От отклонени от смъртоносния си път ракети. Етническите конфликти обаче умират трудно. Разръчкаш огнището, за да изхвърлиш пепелта, и отдолу лъсват живи въглени. Та и Косово. Трудно е за сърбите да го забравят. Не планините, не мините, не илюзорните богатства. Дори не манастирите. Трудно се забравя митът Косово. Важен за себепредставата им.
Идеите и нагласите гърмят по-силно от оръдията
Един ненавреме отишъл си наш историк се горещеше. Докато сме се били вперили в голите рътове на Македония, сме изпуснали богатата Тракия. Но Македония е основна част от нашия политически мит. Тракия не е. Митът надвива действителността. Особено когато държавата го създава и разработва. С оглед на целите си. Те могат да се променят. Той остава. Според политолозите "установява лъжливи причинно-следствени връзки между реалните обекти и поражда лъжливи обекти". Не спорят и по това, че "в политическата практика... митологемите се използват за манипулиране на масовото политическо съзнание." От кого? Ха сетете се. Философът Е. Касирер твърди, че разлика между изработването на политическите митове и сглобяването на картечници и самолети няма. И едните, и другите са средства за война.
Косово няма да престане да тревожи Балканите. И като мит, и като реалност. Митът за сражението през 1389 г., възправило сръбското войнство срещу турците (макар и не само сърби да се сражават там), се ражда веднага след него, но се утвърждава през XIX век. Във времето на националната държава. Тя търси идеологическо оправдание за експанзията си, за стремежа си да завладее умовете. Военно поражение, но морална победа.
Сърбите май в по-голяма степен от съседите си
опират идентичността си о народното творчество
Подбират това, което подхранва митологизираната история - Крали Марко, Косово, Първото сръбско въстание. Ще речете, така става и в Европа. Така е. Но не навсякъде през ХIХ в. населението е дотолкова неграмотно, та песните да са най-лесният начин за информация и възприемане на нагласи, какъвто е случаят със сърбина. Косово е част от националната програма - "Начертанието" на Гарашанин. Косово е славено тържествено през 1889 г. Пет века от битката. Политически противници, които инак не могат да се гледат, си подават ръце. В името на Косово. В името на мита. Министърът на външните работи Ч. Миятовияч възкликва: "С Косово беше открит неизчерпаем източник на национална гордост. По-важна от езика и по-силна от църквата, тази национална гордост обединява всички сърби в една единна нация..."
Косово е неотделимо от образованието. От литературата. От историята. В читанки дечица сричат "Първото желание на един сърбин":
"Слънце, дай сили в ръцете на сина ми,
За да мога да изпъдя турците от Косово"
Или потръпват от "Първото проклятие":
"Този, който не вижда дъгата
И мъката на Косово,
Нека майка му да не го види
До деня на Страшния съд"
Повечето си остават на това ниво. Не прескачат по-нагоре. Тези, които го правят, могат да четат в учебниците описания на Косово: "Никоя друга част от сръбския народ не е толкова лишена от основни права и толкова потисната, колкото тази в Метохия около Печ, Дечани и Джаковица, коятo е обект на варварството на албанците... Тези хора (сърбите) се молят за своето спасение... Те се молят не само на Господ, но и на Неманичите и на княз Лазар, след това насочват молитвите си и към Сърбия и Черна гора."
Образованието създава странна форма на слепота
През 1913 г. сръбските войски влизат в Косово. Не забелязват албанците. В очите им са само църквите на средновековната сръбска слава. Не виждат стотиците минарета, сурнали се възбог. Не виждат и българите в Македония впрочем. Виждат това, на което са били учени. Или както си спомня един войник: "Всеки... си беше изградил представа за Косово от люлката. Майките ни приспиваха с песни за Косово. В училище учителите ни не се уморяваха да разказват истории за Лазар и Милош..."
Митът получава импулс през Първата световна война. Принос имаме и ние, българите. На Косово поле сръбската армия е разбита. Приликите са неизбежни. Пак сърби с телата си бранят Европа от варварите. Във Франция и Англия те са "герои" и "мъченици". Влиятелният в политическите кръгове в Лондон историк Р. Ситън-Уотсън, "прозрял" истината за сръбската кауза в Македония чак през 1913 г., след като едва се държи на краката си при обилни възлияния във всички гарнизонни градове, пише книгата "Сърбия. Вчера, днес и утре", четена в 12 хил. английски училища. В нея Косово е възлов камък в сръбската идеология и политика.
С други думи, то е заело здраво мястото си. Опитите на Титова Югославия да пренасочи обществото към интернационализъм пропадат. Историците поемат грижата за провала. Неслучайно повлияни от тях интелектуалци стоят в основата на разразилите се в началото на 80-те години спорове. Т. нар. "Меморандум" на Сръбската академия на науката и изкуствата набляга върху "геноцида" над сърбите в Косово. Наново мит за поражение и вечно възкръсване. Тази идея яхва Милошевич. Играейки върху мита, той се издигна на гребена на
вълната на новия стар национализъм
Премахването на автономията на Косово не срещна съпротива в Сърбия. Дори у повечето от тези, които после се отмятат. Митът иска герой и Милошевич намята тази роба. В един от митингите през 1988 г. над тълпата се рее лозунгът: "Княже Лазар, ти нямаше щастието Слобо да е на твоя страна". Пред 350 хил. души новият герой извиква: "Всеки народ има една любов, която вечно топли сърцето му. За Сърбия това е Косово. Затова Косово ще остане в Сърбия!" Това повтаря и пред едномилионния митинг, посветен на 600-годишнината от сражението.
Само че не остана.
Сега и Борис Тадич възкликва. Сърбия никога няма да признае независимостта на Косово. Няма да се откаже от него. Никога не казвай никога е верую на политиците, от което те лесно отстъпват. Така твърдяха и в Турция, и в Гърция. Видяхме какво става в Кипър. Ще видим и какво ще стане в Косово. Едно е сигурно. Статутът му може и да се промени в близките десетилетия. Политическият мит ще остане. Ако не като реалност, то като сантиментален спомен. И сръбски туристи ще ходят в Дечанския манастир, както български дирят с очи къде Биляна платно е белила на Охридските извори.
|
