Смъртта на Ясер Арафат променя обстановката в дълбоко затлачения по вина и на самия него палестинско-израелски конфликт. Но в близкоизточния конфликт всички са грешни. Днес без Арафат нещата изглеждат по-объркани отвсякога, а факторите на нестабилност и неизвестност дебнат буквално от всички страни.
По темата за израелско-палестинския конфликт
Арабският свят беше изключително безгласен
и разединен през последните години. Сред четиримата официални "големи играчи" - САЩ, ЕС, Русия и ООН, реална роля играят първите двама. Европейските страни са притиснати от огромни мюсюлмански малцинства, които започват да изнасят интифадата по улиците на френските или холандските предградия. Неслучайно напоследък Евросъюзът се мъчи да играе по-важна роля, но още сам не си е изяснил каква. А и инструментите за това още не са налице. Евросъюзът ще има истинска обща външна политика след ратифицирането на Европейската конституция - не по-рано от края на 2006 г. На теория Брюксел и сега би могъл например да наложи санкции срещу Израел заради неговата политика на апартейд или заради изграждането на защитната стена, чрез която се заграбват значителни палестински територии на Западния бряг. Щом това не става, значи противоречията са големи.
Новият стар президент на САЩ пък не е решил какво да прави. От една страна, Джордж У. Буш би желал да пожъне успехи, които да му осигурят в историята мястото, за което преди 5 години мечтаеше Бил Клинтън. От друга, неговата досегашна политика предполага друго поведение - по-нататъшно дезангажиране на САЩ и предоставяне на картбланш на израелския премиер
Ариел Шарон да запечата палестинците в гета
Няма значение, че те напомнят тези, в които бяха натикани евреите във Варшава, където също бяха построени високи стени. Няма значение също, че де факто става дума за отказ от обявената лично от Буш Пътна карта за поетапно създаване на палестинска държава до 2005 г. И за едностранно разделяне на страната по начин, който откъсва палестинците от работните им места, от училищата и болниците им.
През 2001 г. САЩ бяха ударени жестоко в сърцето от радикалния ислямски тероризъм. Това отклони вниманието им в посока на афганистанските планини. По-късно ислямският тероризъм окървави и Мадрид. Самоубийствените бригади този път идваха по-отблизо, от бреговете на Мароко. След преизбирането на Буш разумът диктува на европейците да установят работещи отношения с Вашингтон, да се търси разведряване. Ако обаче, образно казано, Евросъюзът застане като адвокат на палестинците, а САЩ продължат да бъдат гръб на евреите, това би било катастрофа.
Доброто сътрудничество между Европа и Америка би трябвало да бъде основано на използването на силните им страни - американската тояга и европейския морков.
Америка импонира с военната си мощ
Важни лостове за нея са военното сътрудничество с еврейската държава и огромната финансова помощ за нея. Европа се е специализирала в проблематиката на човешките права, в "меката" сигурност. Тя може да постига пробиви с помощта на финансови помощи за палестинците и осигуряване на миротворци. Между тоягата и моркова трябва да има страхотно добра координация, защото в противен случай ефектът ще бъде обратен.
Конфликтът в Ирак също ще играе роля. При евентуалното нормализиране на обстановката там чуждестранните спонсори на ислямския радикализъм ще насочат всичките си ресурси към "Хамас", "Хизбула" и другите радикални организации в палестинските територии. Неслучайно Шарон тика Щатите да насочат усилията си за насаждане на демокрация в други посоки - Сирия, Иран и т. н. Но
майката на всички конфликти е израелско-палестинският
Той служи за модел, за вдъхновение на радикалните ислямисти навсякъде по света. Грешката на Буш от първия му мандат беше, че той се отказа да го решава, тъй като, смяташе той, този конфликт не може да има решение. САЩ и Европа би трябвало да направят нещо повече заедно в Ирак. Не е лесно, но трябва.
Пълни глупости гошко.
Там са само франчетата. Ни европа, ни америка.