Някакви чешмички посяха гняв в държавата. Идеята се оказа най-малкото непредпазлива. Не се "вписва" в първоначалните планове. Противоречи на оригиналния проект. Компрометира генералната алегория на прехода. И поставя под заплаха основната директива: четиридесет години през пустинята! Защото все пак остава четвърт век, нали!

А каква пустиня с чешмички по мегданите? Каква ти Сахара с течаща вода? И то само след три петилетки! Караул, саботаж!

А друго беше предначертано и общо взето, се спазваше. Четиридесет години в пустинята и после - пей, сърце! Мойсей се е справил - и ние ще се справим. И макар да ни водеха на смени - спазваха Мойсеевото правило: докато умрат и последните.

Да умрат и последните, които помнят цените на хляба, на парното, на лекарствата и учебниците от миналото. Но вече минаха три петилетки, а споменът за това минало не изветрява точно тъй, както беше предвидено. Явява се над пясъците като мираж и разсейва племето. Такива ретромиражи въобще не влизаха в плановете.

Всъщност тя, пустинята, затуй и беше предпочетена - защото в нея всякакви миражи се харчат и въодушевяват пътника. Може би точно заради тези видения керваните не спират. С днешните аудио-визуални средства



миражите в политиката се фабрикуват като на конвейер,



та трябва само да сменяш касетата и да аранжираш хоризонта.

Трябва да сме справедливи: в началото и пустиня като пустиня нямаше. Докато запретнат ръце, докато я организират тази пуста пустиня, доста време отиде. Може да се каже, че първите петилетки за тази цел се и потрошиха. Но къде с пирамиди и приятелски кръгове, къде с офшорки, къде с ремедета и ликвидационни съвети, получи се пустиня първо качество. И: давай, народе, през пясъка...

Всъщност първите, обречени да ни водят, бързо се разбягаха. Пустинята не им понесе. Може би жените им ги погнаха - не им се висеше из пясъците. Или просто не му се виждаше краят, защото българинът много жилав, бе! Открито се жалваха, че не могат да си внесат народ.



Явно не им се мойсействаше едно към едно



Предпочитаха съкратена версия. И с основание: библейският пророк е потрошил четиридесет години, ама тогава е нямало НЕК и НЗОК, нямало ги е днешните данъчни термити, нито днешните сеещи глад и скръб приватизатори. В наше време всичко протича по-бързо, сгъстено и стройно.

И сега изведнъж: чешмички! Току пред Сакралната дата!

Прочее нека покрай Сакралната дата (два дена по-късно) да хвърлим поглед и върху някои други проекти отпреди три петилетки. Освен пустинята обещаваха се и други неща, прозвучаха и други заклинания. Ораторите от осемдесет и девета с възторг обясняваха, че нам е на всяка цена нужно общество на бедни и богати, в което и бедните, и богатите ще бъдат щастливи. Разбира се, не предвиждаха самите те да бъдат бедни. Оказа се обаче, че за обещаното щастие са необходими толкова много бедняци, че просто се наложи и някои от първоучителите да се влеят в сиромашта. Разбираме го от клетвите и от воплите им в печата.

С упоение и почти сладострастно се чертаеше как в обществото най-сетне ще се появи безработица и от това силно ще дръпнем напред, защото там, където няма безработица, никой не се труди както трябва.



Безработицата се сбъдна, виж - няма го скока



Трудът просто изгуби значението си и няма стойност дори колкото приказките за труда.

Спонтанно, но и ловко ни бе подсказано, че сега и Западът ще може спокойно да си развърже кесията, защото, първо, това за него нищо не е и, второ, понеже Западът не иска да има голи и гладни, тъй като голите и гладните създават проблеми и може дори кръв да пролеят. Кесията се оказа с много възли, а пръстите на Запада - дебели. Колкото до кръвта, леят я не голите и гладните, леят я добре охранени юначаги.

Една от най-красивите басни, която - защо да крием - страшно ни харесваше, бе тази, че кадърните и работливите ще се возят в мерцедеси, а мързеливци и безделници ще спят под мостовете. За общ грях и позор талантливи (а между тях и най-талантливи) угаснаха в мизерия, а мошениците бурно процъфтяха.

Помнят се и още словоизлияния: как няма да имаме вече врагове, как богатите ще издържат културата, как селянинът ще се върне в обществото като пълноправен господар на земята си, как това общество ще обласкае болните и слабите, как младите ще поемат бъдещето на държавата в свои ръце...

И още много "как" тогава, а днес, както е рекъл един литературен герой, днес "немного как". А ако пък трябва да сме съвсем точни, нито едно "как"...

Колкото до активните борци отпреди три петилетки, от тях, както от всички активни борци, най-често можеш да чуеш: "За това ли се борихме?" Нямат нищо общо с пустинята тоест. Разграничават се. Но чешмичките също ги изнервят. Вероятно подозират, че точно от тях ще трябва да пият.