Оставката на македонския премиер Хари Костов няма да доведе до правителствена криза, но още дълго ще диви политическата класа в Скопие. Кой балкански политик пристъпва към такъв краен акт, особено ако никой не е поискал това от него? На тези географски ширини политическата безпомощност не е грях. Оставката на Костов, макар и определяна като безотговорна, е може би първото открито послание към една част от политиците в Скопие - да не остават вечните заложници на албанските партии.

От лятото на 2001 г., когато хвърлиха гранатометите, бившите бунтовници се въоръжиха с Охридското споразумение и оттогава го насочват срещу всеки, който дръзне да се противопостави на политическата и икономическата им напоритост. Тази оставка, приемана и като акт на отчаяние, би трябвало да е адресирана и към т. нар. международна общност, под чийто благосклонен поглед става всичко това.

Напоследък Хари Костов упорито говореше за оставка. Но тя евентуално трябваше да бъде поднесена по съвсем друг повод - в случай че референдумът за новото териториално делене на страната беше успял. Всенародното допитване на 7 ноември обаче завърши безславно за инициаторите му и Костов трябваше да остане. Освен това бившата югославска република бе призната с конституционното й име от САЩ, което предизвика невероятна еуфория в Скопие, но задълбочи проблемите със съседна Гърция. И двете събития обаче бяха отчетени като грандиозен успех за правителството, респективно за самия Костов. Тогава



защо написа оставката си



само половин година след като седна в стола на Бранко Цървенковски, който пък се пренесе в президентството след смъртта на Борис Трайковски?

Макар формално да бе облечен с най-много власт в Скопие, ръцете на Костов бяха вързани предварително от партийните централи. Той не принадлежи на никоя политическа сила, но и онази партия, която априори трябваше да застане зад гърба му - Социалдемократическият съюз на Македония (СДСМ), не пожела да съхрани достойнството му. От другия коалиционен партньор - Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) на бившия албански бунтовнически водач Али Ахмети, не е и очаквал нищо добро.

Последното му разочарование бе министърът на икономиката Стевче Якимовски. На своя глава той реши да отпразнува признаването на Македония от САЩ. Нищо лошо, ако не бе разрешил заведенията да работят до 6 часа сутринта точно в деня, в който се произвеждаше референдумът срещу новото териториално устройство. Пиянството на един народ преля чашата и премиерът затръшна вратата на политическата кръчма в Скопие отвън.

Костов се опита да покаже кой поръчва музиката още през юни, когато стана известно, че министърът на транспорта Агрон Буджаку е продал 2000 квадратни метра от площад "Македония" в Скопие на македонско-албанска фирма. И то само за 25 евро на квадратен метър, при положение че пазарната цена на това място на пъпа на града достига 1000 евро.

Отговорността на Буджаку бе потвърдена, но оставка не последва. Тогава министърът с предизвикателна откровеност заяви, че политическата му съдба е в ръцете на Али Ахмети, а не на безпартийния премиер.

По-малко от половин година начело на кабинета бяха предостатъчни за Костов, за да разбере, че и най-гениалните идеи за реформи няма да намерят реализация, без да отговарят на личните тесни интереси на партиите от правителствената коалиция. Просто Костов



се оказа неподготвен за политическите игри,



в които го вкара Цървенковски.

Зад решението му да се оттегли не стои никоя от коалиционните партии, така че то няма да доведе до правителствена криза. Най-вероятно ще бъде спазена традицията премиерският пост да се заема от лидера на управляващата партия. Очаква се на конгреса на СДСМ идната седмица да бъде избран военният министър Владо Бучковски. Политикът Бучковски със сигурност няма да поднася на президента изненади като тези на банкера Костов. Но това няма да бъде знак, че нещата в държавата вървят добре.

В Македония хората вече не разчитат много на политическата класа. И все пак тайно се надяват, че оставката на Костов не е била напразна. И че следващият премиер няма да остане заложник на политици, които поставят личните и партийните интереси на първо място.