Снимки: Авторката



Семейство Петрови са съвсем обикновени средностатистически българи. Имат две деца, малко жилище, печелят, колкото да си покриват разходите. Изхранват се, като стопанисват малко заведение в сградата на бившето предприятие на слепите "Успех" в Пловдив. Ресторантчето не им носи много пари - лятото е печелившо, когато има 6-7 маси навън, но зимата е мъчен сезон. В кухнята на заведението работи Петранка, съпругата на Никола. Тя прави сандвичи, закуски, чевръста е и не сяда ни за миг, защото е обед и пред бара се е събрала опашка от хора. Петранка, макар и с черни очила, толкова безпогрешно се оправя с кухненската работа, че дори и за миг не бих допуснала, че е сляпа. Тя от години не вижда абсолютно нищо. Казва, че се справя толкова добре с готвенето, защото й е навик. Съпругът на Петранка - Никола, също е незрящ. Но той поне вижда силуети.

-----------------

И двамата съпрузи са ослепели още като деца. Петранка си носела заболяването от най-ранна възраст, но било в лека форма. С годините то се развило и нищо не могло да го спре. Преди 3-4 години жената спряла да вижда напълно. Никола пък си бил добре до пети клас. Тогава дошъл в Пловдив да кандидатства в спортното училище. Там при прегледите открили, че има проблем с очите. Отишъл в София да си завърши образованието и да бъде под лекарско наблюдение, но и на него медицината не могла да помогне.

Двамата се запознали, когато дошли да работят в предприятието на слепите "Успех". Той пристигнал от София, а тя - от Карлово. Напускат в началото на 90-те, когато държавните поръчки спират. Цехът за дипломатически куфарчета, в който работели, замира.

Никола казва, че



ресторантьорството му е в кръвта



и го влече. Затова през 1993 година се захващат с първия си ресторант. Той се намира в същата сграда, само че е доста по-голям, има 45 места. Там работи готвачка, нает е персонал. Освен това има топла кухня, сервират се топли супи, готвени ястия... Пет години по-късно съпрузите се уморили и решили да сменят бизнеса. Захващат се с парфюмерия. "После обаче разбрахме, че не е за нас, и наехме това, беше една канцелария", казват съпрузите. Никола сам си го е правил ресторантчето. Няма кой да помага на незрящите съпрузи. Родителите им са починали, близки също нямат. Всичко е на тия две ръце, сам съм правил ремонта на това помещение, нямаше кой да ми измести един шкаф. Приятели много, обаче като седнем на маса, споделя Никола.

Откъде тази воля да се борят с живота? Винаги вървя напред, зодия Скорпион съм. Никога не се предавам, само напред и много рискувам. Но никога не ми е дошло нещо отгоре, всичко е с труд. Всички ни се подиграват - ти тук нищо няма да изкараш, тук ще умреш гладен... Откъде ни е волята ли? Имаме деца, те искат грижи, не можем да ги оставим така, с тези пенсии е абсурд да се изгледат,



кажете как се живее с по 100 лева



Вкъщи - ток, парно, храна... Нямаме големи мечти - искаме децата да са добре и да си покриваме разходите, казва Никола. Имат две деца, дъщерята е по-голямата. Тя работи в Испания. Синът им е ученик в първи курс. Всеки ден след училище идва в заведението и помага на бара. Колкото и да им е трудно, като си спомнят, че пенсиите им за инвалид с придружител са 150 лв. за него и 100 лв. за нея, продължават напред.

Всичко го правим с мъжка воля и женски инат, обажда се Петранка. През цялото време на разговора тя не е мръднала от печките. Прави сандвичи, подава ги на бара... По принцип там работи единствената работничка на Петрови - симпатичната Видка. В кухнята обаче Петранка е сама. Не могат да си позволят повече персонал. Облекчение за инвалидите няма никакви освен с 50% по-ниския патентен данък, обяснява Никола.

Той много пъти е кандидатствал за кредит, но от банките го връщат като ненадежден. Имам много идеи, ама финанси няма, оплаква се човекът. Държавата няма никаква грижа за инвалидите. Кандидатствали сме за кредит десетки пъти. Даже в една банка ни извикаха да ни видят какво представляваме, да не сме извънземни. Отидохме със счетоводителката да ни представи, да ни видят. И решиха да ни отпуснат по-малък кредит. На мен ми трябват 20 000 лева, така съм си изчислил нещата. Искам да взема пари да направя ресторант в по-голяма зала, да има топла кухня - супи, ястия, ще купя машини... Имаме редовни клиенти, 200-300 души. Едва смогваме да ги обслужим, тясно ни е. Имам и други идеи, ама



ако сега ги споделя, ще ми вземат ноу-хауто,



смее се Никола.

И двамата казват, че човек, като е с недъг, като няма зрение, не значи, че е неспособен.

Клиентите изобщо не забелязват това, че сме незрящи. Учудват се как се справяме. Проблеми имаме много, казва Петранка. Част от тях са свързани с това, че сме незрящи. Хората ни нямат доверие, смятат, че като инвалиди няма да се справим. Барманката Видка обаче е очарована от шефовете си. Аз бях направо изненадана, като дойдох и ги видях. Ако ми беше казал някой, че са слепи, нямаше да повярвам. Но така или иначе не правя разлика. И сигурно е така, защото, макар да е наета да работи само на бара, винаги, когато има време, Видка отива да помага на шефката си в кухнята.

Оттам Петранка се шегува със себе си: даже имам предимства - мога да работя и на тъмно, и на светло. Ако спре токът, и салатата мога да нарежа, и ракията наливам, без да я разлея!