Уважаеми форумци,
По повод на начина на управляване на университета в миналото предлагам следния откъс от текст:
...
Нека да си припомним, че пред-социалистическата традиция на СУ e била съвършено различна:
мандатите на всички изборни ръководни длъжности са продължавали само една година. За това водещи са били съображенията, че колкото по-малко се ангажира с административни тегоби един учен, толкова повече той ще се занимава с преподаване и наука, но и също така, че колкото по-кратки са мандатите, толкова повече колеги ще бъдат реално включени в самоуправлението на университетската общност. Освен това много често е имало едно плодотворно “разделение на властите” и колективно упражняване на власт. Например изборът на ректор в нашия СУ от 1904 до 1948 г. се е провеждал
в края на всяка учебна година през месец юни. Новият ректор е “завзимал службата си” 10 дена преди началото на новата учебна година, но официалното му представяне и встъпване в длъжност е ставало на 25 ноември, празника на св. Климент. Мандатът е продължавал една година.
При това ректорът е споделял своите отговорности с бившия ректор ex officio (предимно през лятото и есенно-зимния семестър), но също така и с предполагаемия бъдещ ректор (предимно през пролетно-летния семестър). Евентуалният бъдещ ректор много често е бил известен отнапред, защото факултетите поред са издигали една своя кандидатура. Реално се е получавал един ректорски триумвират, предаване и поемане на щафета на управляването на университета.
Освен, че мандатите за управление на ректора и деканите са били едногодишни, нашите предшественици в СУ са поддържали една общоевропейска университетска практика: да има ротационност на управляващите и те да представят последователно различните групи в Университета, сиреч ректорите да се избират последователно от различни факултети. В случай на болест, продължително отсъствие в чужбина или други извънредни обстоятелства факултетите, които са били наред да управляват, са излъчвали нов ректор или проректор. Всеки може лесно да съобрази, че точно този модел, с точно тези два основни негови принципа (1. Кратка продължителност на мандатите; и 2. Последователно, ротационно представяне на всички групи) е моделът, по който са конструирани всички институции от Европейския съюз в момента. Във всички тях различните ръководещи управляват от 6 месеца до една година и представителите на страните-членки се редуват.
Между другото, едва ли е излишно да припомня, че този модел не е измислен от днешните чиновници в Брюксел. Просто най-далновидните европейски политици най-после са попили поуките от историята и историята на философията, политологията, социологията и теорията на управлението, и са убедили днешната бюрокрация и администрация, че това са единствените механизми за справедливо и равнопоставено самоуправляване на една голяма общност, включваща различни човешки групи.
Теоретичната обосновка на това е направена преди повече от 2000 години от Философа. В своята “Политика” Философът е написал: “Затова се смята, че е редно заемащите ръководните длъжности (в случай че длъжностите са основани на равенство и равноправие на гражданите) да управляват по ред – понеже преди хората смятали, че както е естествено, човек трябва да изпълнява служебните си задължения, когато е негов ред и след това да се грижи отново за собственото си благополучие, както преди, когато сам е управлявал, се е грижил за ползата на онзи, който сега го управлява. А в днешно време поради изгодите от обществената дейност и от властта хората искат да управляват непрекъснато…”
Още по-важно е да се припомни, че ако многонационалните европейски институции едва в края на кошмарния ХХ век извлякоха поуките от историята и “мъдростта на вековете”, то в университетските общности тези поуки са били вземани предвид и те са определяли как да се организира животът на академичната communitas. В някои многовековни университети тези традиции не само, че са се запазили и до днес, но и цъфтят и процъфтяват. В нашия СУ, който си е една 30 хилядна университетска политейя, управляват не няколкостотин души, както е в хебдомадалния съвет в Оксфорд, а не повече от 30 души – ректорът и заместник-ректорите; деканите, повечето от които влизат в Академичния съвет и самият Академичен съвет. А щом една 30 хилядна общност се управлява в продължение на 4 години от 30 души, това означава, че имаме класическа парадигма за университетска аристокрация, която много често се изражда в парадигмата на олигархията.
Когато 30 хиляди души бъдат управлявани в продължение на 4 или повече години от една и съща 30-членна олигархична група, дори и в нея да са включени най-изявените академични светила с най-разностранните таланти и художествени заложби, това превръща 30 хилядната “маса” в огромно пасивно множество от незаинтересовани, недоволни и мърморещи “субекти” или “поданици”. При друг регламент на правилата на академичната игра незаинтересованите започват да се интересуват, защото знаят, че от тяхната катедра зависи кой ще бъде декан през следващата година, а също така от техния факултет зависи кой ще бъде ректор през по-следващата година. Тогава и недоволството, и мърморенето може би са по-малко, защото, дори количествено погледнато, при по-кратките мандати, разделението на властите и ротационния принцип активните управляващи и решаващи в академичната общност са стотици пъти повече от сега.
Когато пасивните управлявани са много по-малко, всеки знае, че всяка година не просто се делегират правата за управлението на нови и нови лица, но и че всяка година се уточняват и препотвърждават общите цели и ценности за всички в университетския дом… По-кратките мандати, разделянето на отговорностите и принципът на редуването прави хората в една университетска общност много по-ангажирани с общите дела и проблеми. В такава ситуация всеки дългогодишен преподавател разбира, че поне веднъж ще му се случи за една година да отговаря за нещо важно и че не може вече да се оправдава с това, че “лично от него нищо не зависи”, а “онези там” командват както си искат.
И накрая нека още веднъж да напиша, че това не са просто изводи от абстрактните умувания на прочути мислители от Аристотел до Ролс, Макинтайър и Хабермас, нито са фантазии на една университетска утопистка, а припомняне за нещо, което и сега го има в други страни, и го е имало и при нас, в нашия Софийски университет. До 1948 година, разбира се...
? Световната банка или нашето правителство? 'Щото всичко останало оправиха и остана само висшето образование 
)
