Преди седмица в Унгария се сблъскаха представите на управниците за това какво мисли народът и самият народ. Както повелява класическият марксизъм-ленинизъм, победи народът. Става дума за референдума за автоматично признаване на гражданство на всички унгарци, останали след превратностите на историята извън границите на днешна Унгария.

Обвиняват ни, че сме се вторачили в миналото, вместо да се взрем в бъдещето. Преди години познат американски генерал се възмущаваше, че у нас страстно му говорели за византийската власт през ХI в. Все едно вчера било. Военният употреби английска дума, която доскоро не смеехме да изпишем, а сега тя гордо се мъдри на декорите на постановката на Морфов на "Хъшове" в Народния театър: "F`k you, копеле, та това е било преди хиляда години". Е, и?



Българите, обичаме да виним Ньойския договор.



Осакатил ни. Можеше и да е по-зле. Можеше, разбира се, и да е по-добре. Все пак за четирите десетилетия от Берлинския конгрес до края на Първата световна война България се увеличи с 2/3 - от шейсетина хил. кв. км на княжеството до 103 000 на царството през 1920 г. Към милион и половина българи останаха извън границите на родината. И сравнение не можем да правим с унгарците. В края на ХIХ - началото на ХХ в. Унгария бе част от империята на Хабсбургите. На теория - равноправна. Дори прекалено. Според австрийците унгарците били привилегировани. Кралството на Св.Стефан обхващаше към 300 хил. кв. км, населени от двайсетина милиона души. Само половината - унгарци. През Първата световна война те се биеха здраво. За разлика от чехите. Помните ли поздрава на хонведите към Швейк - високо вдигнати над главата ръце - това, което чехите правеха, щом видеха руски войници.

С Трианонския мирен договор страната бе орязана. Стана 93 хил.кв.км. За радост на доскорошните си поданици. В Румъния отидоха Трансилвания и част от Банат, в Югославия - Войводина, Срем, Бачка, че и единственото унгарско пристанище Фиуме. В Чехословакия - широк пояс унгарско население по границата. Българите не можаха да обединят сънародниците си.



Унгарците разпиляха своите.



Лозунг на междувоенната им политика бе "нем, нем" - не, не, никога! Трудно се пада от високо! През Втората световна война и те като нас си върнаха част от загубеното. Като нас се простиха наново с него след поражението си.

Вярно е, че никъде не бяха подлагани на притесненията, привични за българите. Никъде не им бе забранявано да се наричат унгарци. Можеха, макар и трудно, да получават образование на собствения си език. Нямаше за тях "македонски кървави коледи", та дори в Румъния по едно време бяха получили автономия в част от Трансилвания. То затова нямаше организация, подобна на ВМРО. Нямаше и братоубийства, които да отвратят доста от сънародниците им от самата освободителна кауза.

Унгарското единство стана блян. Властниците обичат бляновете.



Бленуващите лесно се манипулират.



Поне така си мислят политиците. Който живее в миналото, не се интересува от несгодите на настоящето. Веднага след 1989 г. унгарците опитаха да се възползват от новата обстановка, от това, че не им бе наложена вече задължителната в рамките на СИВ и Варшавския договор "братска" дружба със съседите. Поставиха официално въпроса за малцинствата си. От напъна полза нямаше. Никой в Европа не искаше да повдига капака на Пандора.

Референдумът показа, че маджарите са се събудили. На паметника на загиналите в блокадата в Ленинград - нарочно не пиша Санкт Петербург - е издълбано: "Никой не е забравен, нищо не е забравено". Фразата е впечатляваща. Само че се забравя. Въпросът е какво се забравя. И как се забравя. Споменът от миналото не трябва да е букаи за бъдещето. Да не го забравяме, но и да не ни оковава с омразите си. Това май разбраха унгарците, когато не подкрепиха политиците си.



Разбираме го и ние.



"Пием и пеем юнашки песни" за Македония в кръчмите. След това ставаме с натежали глави. За реално действие не мислим. Пък и няма защо. Президентът П.Стоянов спомена, че през кризата в Македония бил обвиняван във всички грехове, но не получил и едно писмо от кандидат-доброволец в конфликта между албанци и македонци. Българите са се събудили от бляна си. По-скоро катастрофите ни разбудиха жестоко. Не забравяме, и не бива да забравяме, че малцина са тези сред нас, които нямат корени в съседните територии - в Македония, в Тракия, в Добруджа. Но това не е повод за конфликт, а за търсене на пътища.

Не всички балкански народи още са будни. В исторически унес живеят гърците. Могат да се съберат на хилядни протести за името на Македония. Вярно, име изкуствено, плод на държавно прокарвана обсесия, но повод по-скоро за ирония и насмешка, отколкото за протест.

Спят още сърбите. Скоро от Белград се завърна млад колега. Поразен бе. "Знаете ли - каза ми - може да срещнеш сърбин на улицата, да ти заговори за битката на Косово поле и, без да престане и за миг, след четири часа да е стигнал едва до ХVII в."

Но и те ще се събудят. Миналото ще остане за историците, живо, но затворено в изследванията им. А ние да се взрем в настоящето си. Ако можем и в бъдещето.