Като подминеш Военния клуб и пресечеш "Раковски", там - преди Руската църква имаше двуетажно кафене, в което се събираха художници, писатели, журналисти. След войната и бомбите американците го възстановиха и го превърнаха в книжарница.

Сега там има трева и пейки. Има и претенция да се построи бизнесцентър. Претенцията ми звучи като евреина в "Картини от една изложба", където Мусоргски повтаря една и съща нота точно 10 пъти.

Руската църква щеше да е помпозна, ако бе голяма, но са я проектирали да е кукленска, сгушена зад двуетажното кафене, което стана американска книжарница. Без нея църквичката стои оголена, но още по-лошо ще е да я затулят заради някакъв си бизнес център.

Като казах "заради някакъв си", сетих се за френската книжарница. Тя беше срещу църквицата, на ъгъла на "Бенковски" и "Царя". Там ходехме с Клиничния. Викахме му Клиничния, понеже взеха за поликлиника къщата на баща му. Във френската книжарница намерихме стар превод на "Декамерон" и "Песента на просяците" от поета Жан Ришпен. Зарадвахме се - ура, порно!

Клиничния преведе песента и тя стана хит сред тогавашните уличници:

"Защо разравят гроба на баща ми,/ защо му изхвърлят кокалите?/ Канал копаят там/ без никакъв срам/ ЗАРАДИ НЯКЯКЪВ СИ тузовски кенеф./ Ай сиктир..."

Но баща ми беше истински мъж - продължаваше песента. - Фантом ще стане той,/ кенефа ще срути/ и няма да им дава да серат. /Тогаз ще видят те какво е запек,/ рициново ще пият всеки ден" и т.н.

Във френската книжарница не можеше да киснеш много дълго, а в американската салонът на кафенето беше станал читалня и там можеше да прекараш часове с тогавашните списания Look, Life, Saturday Evening Post, Colliers. Можеше и да си отмъкнеш някой стар брой - "ноу кеш, джъст кери". Имаше и романи - от Натаниел Хоторн до Уилки Колинз - джобни, ама истински джобни - да ги четеш в полеви условия: здраво подшити, широки, но къси, за да влизат в горния войнишки джоб. И в нашите джобове влизаха, когато не ни гледаха.

Който ходеше в американската книжарница или носеше дреха с нещо напомняща за тогавашен zoot suit (кюнци-панталони и предълго сако с широки рамене), или "бомбе", беше "суинг". Нищо че суингът е музика, а борсалиното не е бомбе. Ние бяхме суинги според хората с петолъчки на каскетите, които заприиждаха от селата и ни изселваха, за да се настанят в жилищата ни. Те станаха закваската на нова класа, която роди червената буржоазия, чиито потомци са новите капиталисти.

В американските списания тогава прочетох обява на CARE (Co-operative for American Remittances to Europe):

"Вие, които се сражавахте по четирите краища на света, и вие, които останахте у дома и давахте 10% от вашите приходи за военни бонове, а алуминиевите си тенджери - за военната промишленост; искате ли да помогнете на някого в Европа? Пратете ни името, адреса му и чек за десет долара."

Не зная дали планът Маршал беше безкористна помощ или подстъп към доларовото господство. Зная, че CARE бе доброжелателността и щедростта на средния американец. Писах им и получих колет - шоколад, кондензирано мляко, одеяла - без десен, едноцветни, светли от едната страна, тъмни от другата, че да можеш от тях да си ушиеш топла дреха по приложените кройки - мъжки, дамски и детски; конци и копчета - всичко, което беше измислила американската практичност.

Вие ми кажете какво ще стане със световната щедрост след цунами 2005. Аз ще ви кажа какво стана с тогавашната щедрост. С помощите се зае UNRRA (United Nations Relief and Rehabilitation Administration). Като закриха френския колеж, Клиничния и аз отидохме в българско училище. В голямото междучасие - масов спринт с канчета, всички хукваха да са първи на опашката за филия типов хляб с пастет и канче мляко с какао. В класната стая оставахме: Клиничния, аз, Галин Малакчиев, който после стана забележителен скулптор, но тогава беше само син на уволнен кавалерийски офицер, който се състезавал в Берлинската олимпиада и се сражавал в Унгария, и още двамина. Ние петимата не получавахме закуска, понеже не бяхме в ДСНМ (демократичен съюз на народната младеж, после преименуван в ДКМС), а съюзът беше получател на помощта - мляко на прах, какао и пастет в дебелостенни варелчета с надпис UNRRA.

Един ден тримата гимназиални активисти от ДСНМ (тричленката) се опуйчиха пъпчиви, с циреи. Те си забърквали цяла тенджера какао, лапали шоколад и получили такъв запек, че в поликлиниката не могли да ги оправят. Учителите ни се чудеха защо избухваме в безпричинен смях, защо пеем песента, която Клиничния преведе.

Няколко години след това, подгонен като френски шпионин, Клиничния се самоуби.