|
Което си го знаем и без речници.
В живия живот нещата са по-сложни. В живия живот чуждият патриотизъм, ако ни се завира под носа, е явление дразнещо и вулгарно. Когато пък е за наша сметка, става откровен национализъм. А феномен като "наш национализъм" отсъства сред цивилизованите среди; изобщо това съчетание - "наш национализъм", в официалната пропаганда и педагогика звучи оксиморонно, глупост някаква, нонсенс. Из речи, читанки, статии и шоута всяко, дори най-дебелашко упражнение на родолюбиви теми минава под знака на бодрия патриотизъм.
Словесната обич към татковината
е любима риторика за всички, обсебени от политически амбиции и желание за публично присъствие. Пресметнете само името "България", или "Румъния", или "Турция", или "Гърция", или "Сърбия", или "Албания" колко пъти се срещат в листите с предизборните партии и коалиции на Балканския полуостров. С другите ще ни е по-трудно, затова можем да почнем с нас си. Ако не ви се брои, ще ви помогна - "България" и "български" се среща на 16 места в имената на 22-та субекта от Избори 2005.
Всички я искат Българията свободна, силна, напред и процъфтяваща. И свързват, разбира се, реализацията на тези хубавини със своето присъствие във властта. (Между другото, името и прилагателното липсват в "Движение за права и свободи" и "Атака".)
Ще кажете, че е нормално. Почти ще се съглася. Само дето и "норма" е хлъзливо понятие, много изменчиво през векове и географии. Било е норма да се напада съседното племе, за да се избият мъжете и отнемат жените и добитъка му. Било е норма да се събират момчета за еничари, да се работи ангария, да се живее някъде само при наличие на съответното жителство (това доскоро).
Вече не е норма.
Самюел Джонсън, английски писател и публицист от XVIII век, е автор на стъписващ афоризъм:
"Патриотизмът е последното убежище на негодника."
(Patriotism is the last refuge of a scoundrel). Някои приписват тая стряскаща формула на Бенджамен Франклин, мнозина погрешно смятат, че е мисъл на Лев Толстой. (Патриотизм - последнее прибежище негодяя). Истината е, че Толстой е обичал и цитирал често сентенцията. И чрез огромния си авторитет я прави световноизвестна. При Джонсън мисълта е в следния контекст: Патриотизмът е нещо добро. Но негодникът си е негодник, като няма къде другаде, той се затулва зад патриотизма и продължава да негодничи.
Толстой акцентира другаде. Според неговите тълкувания тъкмо патриотизмът е извънредно привлекателна идея за негодника. Патриотизмът му ляга на сърцето, защото е броня за собствената личностова несъстоятелност. И щит, зад който не му търсят сметка за лъжите, кражбите, властолюбието. Осигурява му нещо като морален имунитет, артикулиран така - "отечествен интерес".
Всъщност всеки собствен патриотизъм е за нечия чужда сметка, твърди писателят. Иначе не би и съществувало това понятие.
За такива изводи всеки член на дадена общност веднага и лесно може да бъде затрупан от своите с епитети - в мек вариант - "космополит",
в по-твърд: "отродител", "майкопродавец" и т.н.
Но автора на "Война и мир" някак няма как да приклещиш с подобни квалификации.
Е, накъде ни тикаш с Толстой и Джонсън, да се откажем от български род и име ли? - сякаш чувам.
Не. Тикам към следния размисъл. Излиза, че разликата между патриотизма и национализма е главно в главата на субекта, който квалифицира. Тоест патриотът, видян оттук, става националист, видян оттам. Героят и комитата става терорист, а борбата за национална независимост става сепаратизъм. Както и обратното.
Според гледната точка и победителя.
Неуловимо и светкавично патриотизмът е склонен да мутира в други много опасни изми. Нещо повече, притежава могъщ индукционен заряд. Патриотизмите се разпалват един от друг като суха слама, докато рухне сдържащият покрив на разума. Реакцията е верижна, мисля, че и в ядрената бомба става така. Тогава в новини и публицистика почват да преобладават други думи -
"национализъм", "агресия", "война"...
Процесът се ускорява с катализатора на страха - от действителни и мними опасности. Най-силно се мобилизира и настръхва застрашеният етнос. Който усеща отвън, отвътре и отстрани не благия и просветен хуманизъм, а напора на силен и арогантен чужд "патриотизъм". Примери за това днес и всякога колкото щеш. В такава ситуация възможностите за морална диференциация в сферата на родолюбието стават оскъдни. Хората лесно се делят - на патриоти, страхливци и предатели. Горе-долу дотук.
Говоря това, за да кажа - дълг на мъдрия човек е да не разпалва агресивния патриотизъм - то винаги е за нечия чужда сметка. И има бумерангов ефект.
Говоря ги и по друга причина. Ако, не дай Боже, враг ти захапе земята, тогава идва време и за най-мъдрия да стане редник при своите.
По примера на един Т.С. Елиът, който през 1944 г., през войната, пише стихотворение по поръчка на английското Министерство на отбраната:
...за да кажем на минали и бъдещи поколения
от нашата кръв и език, че
вече заехме местата си, изпълнявайки заповед.
Не че това движение подхожда на Елиът, или че съответства на философията и манталитета на това, което смятаме за мъдрост. Но в строя тези неща отиват на заден план.
Светът стана достъпен за всеки способен, а за останалите ... виж Толстой по-горе. 
