"Нермине, Нермине, ела, сине, сърбите нищо няма да ти сторят." Така започва една от най-разтърсващите сцени, документирала една от най-ужасяващите сцени в Европа през последния половин век - клането в Сребреница. Главорези от отрядите "Скорпиони" са арестували стотина мюсюлмани в една долчинка. Хиляди други босненци се крият по гористите хълмове наоколо. Двама души от сръбските командоси подритват бащата на Нермин и го подтикват: "Викай го, викай го... кажи му, че ако дойде, нищо няма да сторим и на теб, и на него." Бащата е уплашен и това личи от изцъкления му поглед, от дерящия се от страх и надежда вик "Нермине..."

Това е последният документиран миг от живота на баща и син. Двамата изчезват заедно с няколко хиляди свои съграждани, за да бъдат изровени изгнилите им тела години по-късно. По-малко от 2000 войници за няколко дни унищожават около 8000 души. Средно по 4 убийства на човек. Но истината е, че само няколко отряда са свършили мръсната работа. Малцина, които са се задъхвали от умъртвяване. Както разказва Дражен Ердемович, който свидетелства в делото срещу ген. Радослав Кръстич в Хага, "стреляхме, докато ни заболи пръста, с който натискахме спусъка". Повярвайте, трябва много патрони да изстреляте, за да се случи това. Първо са пускали автоматични откоси, а след това идвали контролните изстрели в тила.

Злобата, безчовечността, животинската страст да унищожаваш хора, които преди войната са били твои съседи, приятели, е



кулминацията на цяла една история от грешки,



мълчание, бездействие на цяла Европа по време на югославската война. Едва ли е умишлено, но е реално. Защото ако равносметката на Сребреница, заедно със сърбите, убити от мюсюлмани, е около 12 000 мъртви, то в цяла Югославия жертвите са по различни данни между 150 000 и 300 000. Зад всяко едно убийство стои идеята за геноцид - унищожението на другия. И докато там убийствата се случваха, бизнесмените правеха пари с ембаргото, политиците на всякакви нива трупаха дивиденти (дори и в България).

Касапницата в Сребреница беше експлозията от безчовечност, която свали маските и предизвести края на войната. Точно затова Сребреница трябва да бъде обеца на ухото на всички в Европа. Или, иначе казано, никой не трябва да бъде оправдан, нищо не трябва да бъде забравено.



Предизвестената касапница



Дни преди клането в Сребреница сръбското командване в лицето на Радован Караджич нарежда на Ратко Младич да унищожи мюсюлманските анклави, които са защитавани от силите на ООН - ЮНПРОФОР. Анклавите са изкуствено създадени и протектирани от решенията на Съвета за сигурност. Те обаче стават причина за много нечовешки действия. Мотивацията на Младич за операцията е, че Сребреница е превърнато в убежище на мюсюлмански бойни групи, които тероризират сръбските села.

Главно действащо лице в района на Сребреница и Братунац е командирът на мюсюлманските сили в Сребреница Насер Орич. В периода до падането на анклава армията на Орич опожарява всички сръбски села в района - общо 156, и избива близо 1500 цивилни граждани, сред които много жени, деца и възрастни хора. С неговото име е свързана и т.нар. кървава Коледа. На 7 януари 1993 г. силите на Орич нахлуват в с. Кравица и заличават селото от лицето на земята. Опожаряват неколкостотин къщи и избиват всички, които не успяват да избягат - 74 цивилни. Голяма част от мюсюлманите и до ден днешен приемат Орич за национален герой. В резултат на натиск от страна на Международния съд в Хага Орич бе настигнат от своята орис.

Малко преди 11 юли 1995 г. Ратко Младич и още около 2000 души настъпват към Сребреница. Статуквото в града се гарантира от холандски батальон от 400 души, чийто лагер е извън населеното място. Операцията на сърбите само доказва безполезността на чисто мироопазващите мисии на ООН.

Когато започват сраженията, командването на батальона се обръща към ЮНПРОФОР за помощ, а след това и директно към командването на НАТО. То предупреждава, че има опасност от безчинства.

От НАТО обещават въздушно покритие на периметъра. Единственото нещо, което се случва, е, че два изтребителя на НАТО изстрелват няколко ракети по позициите на сърбите и прекратяват операцията. Разярен, Младич нарежда да бъдат заловени холандски войници за заложници. Неговите командоси залавят около 20 миротворци.

Градът пада и около 25 000 мюсюлмани се стичат към базата на ООН, за да предотвратят това, което всички очакват - клане. Други 15 000 побягват към планините и контролираните от мюсюлмани територии. Много от тях не успяват да се спасят. Холандците приемат само около 5000 и затварят базата. При преговорите с Младич командването на батальона се извинява за инцидента с натовските изтребители, обявява, че съществуването на анклава е грешка, и обещава пълно съдействие на сърбите. Младич освобождава заложниците.

На 12 юли полк. Том Кареманс заповядва на своя заместник полк. Роберт Франкен да изпразни базата от бежанците, тъй като има уверението на сърбите, че те ще бъдат извозени до мюсюлманските територии. Наистина пристигат много автобуси. Хората започват да излизат, но още на портала сръбските войници отделят жените и децата от мъжете. Холандците дори им съдействат за това. Много от мъжете молят "сините каски" да ги спасят, но брутално биват изтласкани навън. Когато операцията свършва,



миротворците започват голямо парти



заради края на опасността.

Всички мъже, отделени от базата, по-късно са екзекутирани. Първо ги затварят в училища и празни стопански постройки. Качват ги на автобуси и камиони на малки групи и ги закарват до определени места, старателно подготвени за масови гробове. Стрелят по тях, докато войниците получават рани от спусъците, които са натискали. Никаква милост, никаква човещина. Като на война.

Това е войната, която продължи близо 10 години в сърцето на Европа.

Един хърватин преди време казваше за техния президент Франю Туджман, че единствената разлика между него и Милошевич е, че Слобо е на земята, а Франю е в гроба. Нищо повече. Същото може би се отнася и за Алия Изетбегович. Но остава въпросът, който всъщност трябва да бъде изчистен от конспекта на Европа.



Как беше допуснато това клане?



Дали ООН се компрометира с гръм и трясък в уреждането на различията при подобни конфликти. Дали се оказа, че наистина демокрациите трябва да поемат повече отговорност, дори с оръжие в ръка, за да не допускат войни. Дали са отговорни европейските държави, които прибързано започнаха да обявяват държавите от Югославия за независими. Дали са виновни САЩ, като искаха да натрият носа на Европа, като им докажат, че без НАТО не могат да се справят при мироналагащи операции. Вероятно във всичко това има споделена вина, за да се отбелязва сега датата 11 юли така, както Холокоста.

Като драснем чертата, се оказва, че натриването на носовете между големите световни играчи позволи на група от националисти - хървати, босненски мюсюлмани и сърби, също да премерят кой е по-по-най. И то на твърде висока цена - стотици хиляди, като Нермин, са в гроба.