Денят намалява, съобщава засменият вестникопродавец до театър "Сълза и смях". Това, което останалите софиянци само подозираме, или дори знаем от добавките на синоптиците към рубриките за времето, той го установява съвсем точно в своята практика. Живее във Владая и трябва да тръгва още по тъмно, за да посрещне съмването, вестниците си, а и първите купувачи в схлупената си будка. Човекът има точни мерки за дължината на деня и прилича на земеделеца, за когото часовете от изгрев до заник слънце са скъпоценни: колкото повече са тези часове - толкова повече труд, толкова повече хляб.

(Има, разбира се, и друго гледище, според което точно тези дни са най-хубавите за курорт...)

По някакъв зъл късмет това лято хубавите дни отидоха на вятъра. Бури и дъждове удавиха усилния сезон в полето. И задух, мухи и прахоляк - в полето на политиката. Щом в тези дълги дни работата не се свърши, не чакай берекет - казва човекът от "Раковски" и така разбираме, че той не е продавал вестници цял живот. Пропуснатото лято, както помним от баснята, е с горчиви последствия за щуреца. Само че в нашия случай и мравката нищо хубаво не я чака.

Такова объркано, смутно и безплодно лято, лято на трудни, понякога фатални решения не се случва за първи път в държавата, бивало е неведнъж.

Така точно преди 9 десетилетия, през лятото на 1915 България се гърчи пред драматичен избор -



на коя страна да влезе в Световната война



Половин век този избор се представяше главно като авантюра, обясняваше се с личния бизнес на министри и политици, дори с милионите, които Кобургът е получил от Германия. О днешния поглед се разбира, че нещата не са толкова прости. Признава се, че правителството и парламентът напрегнато следят събитията, сравняват прогнози, преговарят с участниците във вече започналия конфликт по една единствена точка - осъществяването на българския национален идеал. На неприлично-откровения език на днешната политика - опитват се да "изтъргуват" участието ни в световната касапница. Води се война на нерви, на надхитряне с големите в тази война. Води се и състезание със съседите, току-що поделили си български земи. Но това е "игра" за националната кауза - "игра", в която са заложени цяло поколение войници, както и милиони още съдби, надежди и бъдеще. Надиграват се различни лобита във властта, претенденти за утрешни съюзници ни мамят още на старта. Настроенията лъкатушат, везните се люлеят до последния момент. Изборът, така или иначе, се състоява (както после се разбира - погрешен). Но българинът следва своите политици в този избор, отива на война, дава всичко от себе си и така го дава, че изумява света. Имало е идеал, имало е обща цел, имало е общо, всенародно усилие.

Едва след войната, след ратния си подвиг и неизброимите си жертви той разбира, че



в това изпитание те не са били заедно



Именно в горчивото разминаване на манифестите с делата и на националната правда - с пладнешките мирни договори се крие зърното на мрачния цинизъм, отронено в българската душа. Извън покрусата и пролятата кръв, цинизмът е другият отровен плод на това пропиляно лято. Тогава обществото осъзнава, че българските политици влизат в политиката не за да споделят съдбата на страната си, а за да я ...избегнат...

И никога по-късно не им го прощава. Неведнъж до края на века то им отказва подкрепата си. Политиците нерядко го пустосват като неблагодарно и недалновидно. Но обществото просто ги е сложило при лъжливите овчарчета. И - край.

Отново е лято.



Отново преговори, разговори, заговори.



Този път нямат дори избор да правят. Изборът е сторен, има срок и дата само трябва да го дотъкмят, да го потвърдят. Да сколасат. А времето тече безплодно. Най-дългите работни дни накъсяват, привършват. Цинизмът обгръща обществото. Отново същата шмекерия: не им се хаби енергия за националната съдба, тя върху тях очевидно не се разпростира. Тогава: защо да я променят? Те променят обещанията си, платформите си, клетвите си. Утре ще променят марките на колите си, квадратурата на къщите си, номерата на конфекцията. Преминали някак изборния праг, те публично се отрекоха от своите програми, дори табутата, които сами си бяха наложили, снеха незабавно от дневен ред и се вкопчиха в неистов пазарлък - пред очите на смаяните си избиратели.

Така и последната права от пътя към Европа се оказва постлана с цинизъм. Цинизмът разяжда българския живот, съсипва държавата и отваря вратата за всевъзможни беди. Дори само той да е гадното следствие от това лято, пак ни стига. Е, все някак ще я дотътрим до Европа - тези тарикати няма да се откажат, защото там, все пак, са големите пари. Но и нека не забравяме, че след всяко пропиляно българско лято нерядко се чертаят катастрофи. А денят намалява...