И пак ще одолейм ! И по-висок

ще бъде нашият полет свободни

въпреки всички сили преизподни !

О, жив е, жив е българският бог!

(Иван Вазов "Българският бог")



Иван Вазов пише стихотворението "Българският бог" през февруари 1913 година, когато окончателно става зловещо ясно, че България губи Междусъюзническата война. До фаталния Букурещки мир има още почти половин година, но вече е до болка известно, че големият проект на българската нация за "Мизия, Тракия, Македония" хвръква по дяволите. Подемът от 1878 е прерязан, прецакан - Царството се превърща във второстепенна сила не само в Европа, но и на Балканите. След Първата световна война и Ньойския договор от 27 ноември 1919 това статукво укрепва, чуждите кореспонденти се изтеглят от София и заминават я за Белград, я за Атина, я за Букурещ, я за Цариград - България повече не е значим фактор нито в балканската, нито в европейската политика. Силите на нацията са прекършени, изчерпани - оттук започва братоубийствената междубългарска война на леви и десни, братоубийствената вътрешномакедонска борба на автономисти и върховисти - едните обвиняват другите, другите обвиняват едните за проваления български национален проект, за съсипаните народни сили в гоненето на една, оказала се, недостижима, невъзможна, изтощителна външнополитеческа кауза.



Страната ни така и не се оправя



след скапалата се мечта за обединение в границите на Сан-Стефанския мирен договор: оттогава идва знаменитото обвинение, че онова, което българските войници спечелят на бойното поле, българските политици губят на дипломатическите маси; оттогава вероятно тръгва и толкова характерното за българския обществен живот недоверие и подозрение към политиците. Проваленият общонационален проект проваля всъщност способността ни да живеем в общност, да се обединяваме в името на общ идеал, на кауза - оттогава всеки предпочита да се спасява самосиндикално, поединично. Несъстоялото се българско обединение предопределя несъстояването ни като граждани, тоест хора, готови да разходят индивидуална енергия за общо благо - да почистят пред блока, да преглътнат обида, да свият самолюбието в джоба си, само и само да се случи нещо, което облагодетелства по-голям брой хора, не само един-единствен. С Македония българинът загуби не просто една територия, той загуби способността си да живее в общност, да работи в/за общ проект.

Ето защо ми се струват



опасни лекомислените гласове,



чувани вече оттук-оттам, че: "Голяма работа, какво като отложат влизането ни в ЕС за 1 година, че и повече, нищо кой знае какво, от Европа все някога ще ни вземат!" Европа е всъщност вторият голям български проект след проваления за националното обединение (ако не броим, разбира се, социалистическият, който обаче си беше изначално сбъркан и нямаше как да бъде реализиран), следователно фриволното отношение към неговото евентуално пропадане ще бъда също така фатално за здравето на нацията, както и неслучилото се събиране с Македония. Ще го кажа така: ако успехът на онзи, първия щеше да ни въздигне на Балканите, успехът на този, втория, ще ни въздигне в рамките на цяла Европа, дори на света. И не само, защото ще влезем в Клуба на богатите - това е най-малкото, а защото ще станем част от един планетарен фактор с изключителна тежест в международната политика.

Благодарение на натиска на ЕС, например, либийците продължават да се чудят как да се справят с батака, който сътвориха с българските медицински сестри. Те екзекутираха двамата турски граждани, но за тях нямаше масираното еврозастъпничество, както за 5-те българки. Съседите



от Македония пък плащат луди пари за български паспорти - защо?



Тръпнат от любов към българското и затова го избират? Съвсем не, целта е Европа, която за тях все още е недостижим идеал, но за нас не е - на прага сме. Ако България по някакъв начин е привлекателна и за чужди граждани, и за чуждестранни инвестиции, това е именно защото предстои да влезе в Европейския съюз. Интересът е не към България сама по себе си, интересът е към България в Европа. И не бива де се съмняваме: ако този проект се провали, на никого няма да му пука за България. Тя ще бъде толкова интересна, колкото в момента е Албания. Да не говорим как ще се отрази провалът върху самочувствието на нацията - изразът "българска работа" отново ще влезе в плътна употреба и отново - с още по-голяма сила - ще се разтвори пропастта между народ и елит, между политици и избиратели. Убеждението, че всеки трябва да се спасява поединично ще се превърне в трайно българско обществено поведение, което обаче ще ни провали трайно като общество.

От мисълта, че може да ни отложат, не дай си Боже - да не ни приемат, трябва да ни настръхват косите, а не да я отчитаме с някаква малоумно спокойствие. Защото, ако провалим влизането си в Европа, ще значи, че сме най-провалената нация в цялото европейска история и в цялото европейско семейство. И за този провал ще сме си виновни само ние, никой друг.