No satisfaction, а? Кофти.

Пълна фрустрация. Непукизъм.

Освен това - досадна повторяемост. Дежа вю.

Втори мандат, трети мандат ...

А когато се бореха с първия, аз все още бях край морето, под каваците на прекрасния залив и сред дюните, изпълнени с веселие. Светът бе ментово зелен, децата - щастливи и непокорни, а хората - усмихнати и топли. Китарата минаваше от скут в скут и от небето се ронеха любопитни звезди, снишили се повече от допустимото, за да чуят блусарските ни откровения.

Имаше и такива като мен, които периодично нарушаваха хармонията, тичайки до най-близкия телевизор, за да разберат

какво се случва в "Съединението прави силата"



Защото там времето бе спряло и независимо че календарът показваше юли 2005 г., картината натрапчиво ме връщаше в лятото на 90-а. Брадата на Берон ли бе причината? Воденичаровият патос ли? Или характерният Пирински тембър? Както и да е. Пиесата изглеждаше позната, а и режисьорът май пак си бе същият.

Мандатът, както знаете, се спука. Сергей обра овациите (впрочем той защо не вземе да си смени транскрипцията на бащиното име?!), а ние в къмпинга си продължихме веселбата.

На следващия ден, сред фиордите в южния край на залива открих късче бряг обсипано с обли камъни. По характерния си безпардонен начин морето нахлуваше между скалите, търкаляше камъните и си отиваше. Идваше и си отиваше... А лъщящите след прибоя камъни покорно чакаха следващата вълна. Те всички бяха еднакви, колкото и да се различаваха по големина и форма. Натрапваха усещане за заобленост и гладкост. За обтекаемост.

Седнах и се загледах в малкото заливче, там долу, сред скалите. Чудех се на какво ми прилича. На паница леща?... И тогава ми светна. Спомних си



фигурите от парламентарния спектакъл



на изминалата нощ. Спомних си и други изпълнения на същата трупа. И си дадох сметка, че от три петилетки пред очите ми се търкалят едни и същи политически фигури. Едни и същи лица. Едни и същи фрази. Един и същи ентусиазъм за спасяване на България. Взрях се надолу и сякаш видях лицата им, търкаляни от вълните на времето. Ето, едно се изтърколи вдясно, но следващата вълна го метна наляво. Друго потъна, но след малко пак се появи. Трето ...

Завъртях лентата назад, за да си спомня, дали в началото всички са били така заоблени. Май не. Имаше и ръбати. Сигурно и тук от време на време от скалите се отронва по някой къс и пада долу сред заоблените. Драска ги и ги дразни с по-различния си глас. Прибоят, обаче, се справя и с него. Или го заобля, или го натрошава и го превръща в пясък. Ако се заобли, бившият ръбатко може да си се търкаля в уютното заливче дълго и безметежно. Е, поне до първата голяма буря.

Търкалящи се камъни, а? Боб Дилън, "Ролинг Стоунс"?



Satisfaction? Друг път!



Търкалящите се в политическото ни заливче първо, не са волно търкалящи се по склона на времето. И второ, не са долу, в краката ни, а горе, над главите ни. И това е най-тревожното. Защото житейските ни бури до тяхното заливче май не достигат. При тях всичко е обтекаемо. Обтекаеми са думите им. Обтекаеми са движенията им. Обтекаеми са обещанията им. Обтекаеми са и критиките им. Всичко е така изгладено, че да няма ръбче, което, не дай боже, да се закачи някъде и да попречи на хармоничното търкаляне насам-натам, насам-натам ...

Не, тяхното парче не е I can't get no satisfaction. Вероятно най-често си тананикат Get out of my clode. Защото в уютното им политическо заливче ръбати камъни се появяват рядко и не за дълго. Онзи, така точно пресметнат механизъм, създаден върху една кръгла маса, не допуска масов приток на ръбати елементи в рая на заобленостите. По малко може. Но масово - в никакъв случай! И в крайна сметка



затова е измислена партийната дисциплина



Партийната вярност. Партийната листа. Партийната лоялност. Партийният избор. Така заоблеността е партийно осигурена и конституционно гарантирана. Ти нямаш лична сметка с прибоя на времето. Ти си само едно камъче в залива на политиката. Търкаляй се спокойно и забрави откъде си пристигнал тук. Търкаляй се. Търкаляй се...

До следващата буря.