Четиридесет и четири дни от изборите. И продължаваща колективна импотентност на избраните да вземат властта в ръцете си. Той и възкръсналият Христос е проповядвал 40 дни преди да се възнесе от Елеонската планина към небето, но пък за това време е успял да сложи основите на могъща църква, жива вече 20 века оттогава. А нашите апостоли във властта прекрачиха библейския предел без да помръдват оттам, откъдето тръгнаха. Затова мнозина напират да отслужат панахида на още агонизиращия 40-и парламент. Без преувеличение, следващите няколко дни ще донесат



решаващата развръзка,



която ще предопредели цялата инвестиционна математика на България за десетилетие напред. При това, забележете, няма никакво значение какъв ще е резултатът от напъна на 240-те носители на правото на власт. Във всички случаи ще получим почти равно количество информация, което ще намали нашето незнание за бъдещето на страната точно наполовина. За да анализираме резултата от привършващата вече игра на коалиции ще ни трябва



инвестиционен модел на властта



Нека за леснота (пък хипотезата не е много далеч от истината) да си представим политическата власт като концесия, която има (висока) цена, но пък дава възможност на концесионера да ползва за своите цели ресурсите на държавата. Инвестиционният цикъл изглежда така: Плащат се пари за добиване на гласове (чрез градеж на политически продукт, реклама, атракция, а някъде и чрез пряка покупка). Получилият достатъчно гласове печели концесията за властта и през следващите 4 години я осребрява. Така инвестицията се амортизира, вложения капитал се връща (с печалба), за да се вложи отново в следващ пореден цикъл. Когато никой не е спечелил контролен пакет на помощ иде



изкуството на консорциума,



който поначало е обединение на конкуренти за реализиране на проект, който се оказва непосилен за всеки от тях поотделно. Това изкуство, казва първомайсторът на математическата икономика Кенет Ероу, се състои в умението да се изграждат решаващи коалиции. Което на свой ред се свежда до "правилото на диктатора" - доказва се, че във всяка система на колективно управление, възможността да взема решения се съсредоточава върху точно един участник. Аналогично цялата тежест на многотонната каменна арка се разпределя от точно един камък. Липсва ли той, арка не става, отмести ли се - ефирната сграда се сгромолясва в хаотична купчина камъни. Такъв тест по бизнес имат да издържат нашите властници от три опита, а времето вече изтича. Два сценария има.



Прагматичната алтернатива



изисква поне в последния момент всички конкуренти да загърбят злободневната си корист в името на общата перспектива. Ако имат бизнес нюх, политиците са длъжни да спасят проекта, да съставят решаваща коалиция, която им позволява да получат платената вече концесия. От гледната точка на всеки икономист тази алтернатива е по-вероятна, защото е единствената разумна (а правоверните икономисти благоговеят пред теорията на рационалните очаквания). Ако се сбъдне рационалното очакване до дни онези дами и господа, които досега режат клона, на който седят, съскат един срещу друг и дебнат да смушкат другия в слабините, в последния момент ще се сговорят и ще се прегърнат, за да гушнат властта, а с нея и касовия поток, възстановяващ инвестициите им. Ако това се случи ще е добра новина за българската икономика. Тя ще докаже, че имаме сигурен пазар на властта, професионални брокери - маркетмейкъри, които здраво го контролират. Значи на този пазар може и в бъдеще да се инвестира. Тогава най-печелившият бизнес у нас поне за следващото десетилетие (този и следващия властов цикъл) ще е инвестирането в политика. Акциите на политическите концерни ще са в ажиотаж. Разходите на бизнеса за политически услуги ще се увеличат, но рискът ще намалее. Обратният сценарий ще е двойна диагноза за



неразумна некадърност



на сегашните владетели на народния вот. Ако великите не се разберат, значи грам здрав разум не им е останал или пък са неспособни в занаята, който ги храни. Нови избори веднага след предишните означава да се загуби вложеният капитал. Цената е платена, но изгодата не е консумирана. Сяли са, но няма да жънат. А тазгодишните избори биха всички рекорди по разточителност. Сметките сочат обща сума на похарченото към 100 млн. лева. Тези пари не са (само) от партийните каси. Огромната част от тях са вложения на частни инвеститори в политиката, които са плащали, за да споделят изгодите на властта. При нови избори платеното ще е безвъзвратно загубено. Кой ще е луд да плаща отново на политици, които от неразбиране или неумение са хвърлили на вятъра луди пари и търсят още. И колко ще са луди, колко пари ще са им останали (бюджетът на всеки бизнес за политически разходи си има дъно). Ако се стигне до нови избори това ще е крах за цветущия бизнес с политика, но и ясен сигнал за остра умствена и управленска недостатъчност на българската държавност. Знак за хаос и несигурност, главоломен национален риск, обезценяващ националното богатство. Губещи ще сме всички.