|
На 25 август 1944 г. неколкостотин хиляди еуфорично настроени парижани устройват римска овация на генерал Шарл дьо Гол по пътя му от Триумфалната арка до Нотр Дам дьо Пари. Зад бляскавия триумф на съюзниците, сред които е и задграничната "Свободна Франция", се крие горчива истина: страната е в тежка криза. По българските стандарти - нещо като втора национална катастрофа, ако приемем, че първата е разгромът от германците през 1870 г., разстрелът на комунарите и последвалата фрагментация на френската колониална империя. През 1944-а Западният фронт помита Нормандия, Елзас и Лотарингия, икономиката е съсипана, нацията - унижена и разделена, а съвестите са гузни. Мнозина французи са изживели окупацията с примирение, някои са сътрудничели на фашистката власт, повечето евреи са платили с живота си. Остриганите и обругани проститутки и
разстреляните колаборационисти са първите обекти на възмездието
Понякога справедливо, понякога - жертви на междуособици и лумпени. Времената са мътни. Марионетният военновременен премиер Пиер Лавал увисва на бесилката, а престарелият маршал Петен (89 г.) е помилван от бившия си секретар Шарл дьо Гол заради заслугите му от Първата световна. Генералът обаче е безкомпромисен с продажните културтрегери. Когато Франсоа Мориак го моли да спаси живота на поета Бразийак, романиста Дрийо Ла Рошел и неколцина други с мотива, че са интелектуалци, Дьо Гол отсича: "Това е утежняващо вината обстоятелство." Прочистването обаче избягват мнозина, предимно предприемачи и ченгета, които се откупват с пари или шантажират с информация. Един от организаторите на депортацията на евреите - Морис Папон, ще се издигне до префект на френската полиция през 70-те. Днес е почти столетник. Преосмислянето на епохата е отложено с тридесет години. Моралният маразъм от 40-те е национално заболяване, дори бъдещият президент Митеран, преди да се включи активно в съпротивата, е редови чиновник на Виши и симпатизант на маршала.
В тази атмосфера Франция провежда референдум за нова конституция. Тя е леко видоизменено подобие на довоенната парламентарна република, но белобрадите пораженци от 1940 г., на чиято съвест тежат военната безпомощност, гръмките афери от 30-те и позорът от Мюнхен, нямат намерение да отстъпват кокала. В хода на кампанията Дьо Гол води обречена битка с партийните мелници. "Държавен глава, издигнат над партиите, трябва да притежава основните лостове на изпълнителната власт", нахалост пледира генералът.
Интересчийството на политическата класа
и безразличието на избирателите решават друго: "за" 9 263 000 гласа, против - 8 143 000. Избирателната активност е ниска. Дьо Гол сентенциозно заключава: "Една трета от французите се примириха, една трета я отхвърлиха (конституцията - б. а.), една трета нехаеха."
Аргументите на застъпниците на парламентарната република напомнят онези от последното българско Велико народно събрание: върховенство на парламента, за да се избегнат авторитарни ексцесии, и стриктно разделение на властите като гаранция за демократичност. Наглед благовидно. Прозорливият Митеран обаче още тогава нарича конституцията "официално възстановяване на анархията". Героиката вече не е на мода, във Великобритания Уинстън Чърчил губи изборите от невзрачния Клемънт Атли, а във Франция Дьо Гол е пренебрегнат от своите сънародници: "Ще бъде безполезно и недостойно да се правя, че управлявам от момента, в който партиите възвърнаха навиците си и подхванаха старите игри", заявява генералът и верен на своята морална и политическа праволинейност, се оттегля в провинцията да пише мемоарите си. Преди това обаче произнася пророческа реч в Байо, нещо като послание в бутилка, в която излага кредото си за президентска република (виж откъси).
В 12-годишното си съществуване IV република (1946-1958 г.) решава
задачи поразително сходни с тези на съвременния български преход:
подготвя базите на днешния Европейски съюз, решава следвоенния енергиен ребус, залагайки на атомни електроцентрали, стриктно следва американската външна политика (освен в злополучната Суецка авантюра). Франция влиза в НАТО. Но сходствата не свършват дотук.
Медиите изобилстват от разкрития относно съмнителни търгове за обществени поръчки по следвоенното възстановяване.
Корупцията в колониалните владения в Африка и Индокитай е почти официализирана. Във Франция се появява субпролетариат от инорасови имигранти и обикновени французи, завърнали се безимотни в метрополията след принудителната деколонизация.
Данъчният и административният гнет над бизнеса довеждат до своеобразен бунт в началото на 50-те, когато движението на Пиер Пужад (нещо като данъчен Робин Худ) завоюва солидно парламентарно представителство.
Политика и криминален бизнес откриват поле за сътрудничество в контрабандата. ЦРУ осигурява пазари в чужбина на хероина на марсилската мафия. С парите от дрогата се финансират десницата, центристите и социалистите. Целта е сдържането на могъщите тогава комунисти, които владеят около 30 процента от електората. Знаменитата french connection (помните филма с Джийн Хекман?) ще бъде разбита от ФБР и френските служби чак в началото на 70-те.
Междувременно правителства се съставят и падат, най-ефимерното се задържа едва 15 дни, най-трайното - "цели" 12 месеца. Политиците, чиито имена днес са "увековечени" от няколко улици в парижката периферия, се шегуват: "Ако не се вредим в този кабинет, ще влезем в следващия."
Постепенно се натрупва критична маса междуособици и
коалиционните схеми се изчерпват
Всеки с всекиго някога е управлявал, нещо е делил, за нещо се е скарал. Пък съществуват и обременяващите комунисти, правоверните сталинисти на Торез, считани за infrequentables (които не бива да посещаваш) - многобройно депутатско войнство, с което никой не желае да прави коалиция, а без което мнозинството е невъзможно. Нещо като "Атака", умножена по три. Политическата класа е дискредитирана, търси се спасител, а Той довършва мемоарите си в селцето Коломбе ле Дьоз Еглиз.
Алжирската криза (по-опустошителна и от наводнение) катализира развоя на събитията. Не без знанието на Дьо Гол генералитетът притиска политиците и президентът Рене Коти (помни ли го някой днес?) се обръща "към най-заслужилия измежду французите" със запитване "при какви условия би приел смазващата отговорност на властта?". Генералът отговаря: "Навремето страната ми се довери, за да я изведа до спасителния бряг. Днес пред назряващите изпитания ви уверявам, че съм готов да поема своите отговорности." Условието е президентска република. Петата република се ражда на 28 септември 1958 г. на референдум със смайващите 80% одобрение. Следват години на просперитет и кризи (Дьо Гол), на либерализация (Жискар д`Естен) на културно разкрепостяване и административна децентрализация (Митеран). И така до днес.
А в 2005 г. проблемите са същите като преди половин век. Французите отново изпитват недоверие към политическия си елит и гласуват за троцкисти и фашисти. Данъчното бреме от 40% задушава бизнеса, политическо-финансовите афери хвърлят сянка върху мнозина, включително върху президента Ширак. И сънародниците му все по-често се питат: възможна ли е президентската република без Дьо Гол?
---каре---
Из речта на генерал Шарл дьо Гол в Байо:
Когато питали мъдреца Солон коя е най-добрата конституция, той отвърнал: "Кажете най-напред за кой народ и в коя епоха?"
Историческите трусове уталожиха в нашия политически живот отрова, която подхранва вродената ни галска склонност към разделение и вражди.
Противопоставянето на партиите у нас придобива определящ характер, който поставя всичко под въпрос и чиято жертва често стават висшите национални интереси на страната.
Как единството, сплотеността и дисциплината на изпълнителната власт могат да бъдат съхранени, ако министрите са просто пълномощници на някоя партия?
|
|
|
