Когато бях момче, в плевенските кина се въртеше един странен филм: не беше съветски, не беше дори военен, а гражданството се трупаше да го гледа. Филмът хващаше за сърцето и се коментираше в града: по къщите, в училище и - естествено - в обсъжданията из профсъюзните организации след популярните тогава колективни посещения на кино Имало е в него нещо силно, необикновено, различно от шаблона, от пропагандата, от всичко останало в тогавашния живот. Френски филм с още съвсем младия Жан-Луи Трентинян. "Ако всички хора по света"...

На рибарски кораб в открито море се появява загадъчна болест. Екипажът иска помощ по радиото. Случаен любител засича сигнала, приема съобщението. После той търси връзка - да помогне. Както се случва в такива сценарии - обаждат се много хора, но не и този, който ще свърши работата. Непрекъснато изникват засечки, нищо не се постига без тръпка, без отчаяние и страст. Сигналът за помощ кръжи около земята, предават си го хора от всякакви нации, от всевъзможни професии. Те се борят, изстрадват, дават всичко от себе си.

Черно-белият филм има повече енергия, напрежението се качва, завладява. Сякаш планетата е раздрусана от паниката в сюжета. И нещо още по-възбуждащо: един хуманизъм автентичен, личен, без указания "от горе" и без противния положителен герой от ония години, който разваля всичко в изкуството. Накрая посланието стига до института "Пастьор", оттам изпращат ваксината и самолет я хвърля на кораба в бурното море.



"Всички хора по света" - и зрителят в това число! - побеждават смъртта



Това е в годините на "студената война", след Хирошима човечеството никога не е било по-близо до атомната бомба. А филмът не иска и да знае, апелира към всеки - не е вярно, че от него не зависи нищо.

Спомням си за този филм, като гледам безпомощните, безрезултатни усилия на тежко болните в България да бъдат забелязани и подкрепени. Спасението дори не е някъде отвъд бурното море, изходът е тук, в инстанции и институции, където мръсни, алчни и недосегаеми чиновници цинично сътрудничат на смъртта. Страх и неизвестност владеят хиляди семейства, оставени в тяхната власт. В хиляди български домове понятието утрешен ден е проблематично, изцяло оставено на произвола на властта. Съзнанието не приема хладнокръвието и ледения тон на бюрократа, отказващ животоспасяващи лекарства, консумативи за хемодиализа, недостъпни лечебни храни за болни от редки аномалии бебета. Злодеят знае, че без помощта мнозина просто ще умрат. Но знае също, че никой в тази подла държава няма да му потърси сметка. И спокойно, почти като бог, отмерва живота и смъртта.



Произволът е несъвместим с демокрацията



Каква е утехата на обречените, че днес няма лагери, интернирани и лишени от права, щом законите, приети, за да гарантират живота, се спазват избирателно или според настроението на властта, а и заради личните корупционни маневри на чиновниците край "кранчето". Каква е утехата на онези, чиито близки гинат не в Белене и не в Богданов дол, а в бездната на раковите отделения - но също тъй безправни, също тъй ограбени и по някакъв ужасен начин също "ликвидирани"?

Това са болни, изтощени от разиграване и пренебрегване хора. Дори да се съберат пред парламента, те няма да го стреснат, както би го стреснала тълпа от нервирани таксиметрови шофьори. Не могат да превземат влакове, не могат да се обявят за малцинство и да си търсят правата в странство. Те могат само да вярват и да се надяват. И на кого се надяват - на някой мерзавец, който си е въобразил, че е държавата. А може и да не си е въобразил, може да е точно така. Пък и не е ли все едно дали държавата е мерзавец, или онзи, който се представя за нея?

Ако всички хора по света?

Ако хората по света знаеха как ние самите - също хора, и също от този свят, гузно си мълчим и забравяме да се застъпим, те биха се отказали от нас. А ако само научат, че в държавната хазна има милиард излишъци, сигурно ще ни отпишат завинаги. Да ни презрат и да ни забравят. Но ние нали знаем! Как при целия този милиард (също от гърба ни смъкнат впрочем) всяка секунда някой бере душа заради лекарството, което по закон си е негово. Как при този милиард (накуп!) деца с години чакат спасителни операции и са оставени да разчитат на касичките за милостиня. Как при този милиард стотици раково болни се отказват от лечение, за да не разоряват семействата си и да избегнат презрителното доубиване с власт. Знаем, но търпим негодяите да го стискат този милиард само защото още не са се разбрали как да го откраднат!

Ние сме едно



окаяно общество, което остави тинята да се превърне в каймак



Понякога дори се наслаждаваме на своята окаяност и незначителност. Тя е нашето алиби. С нея сме невинни. Никой не ни пита, никой не се съобразява с нас. Но сега си мисля: това, че никой не ни пита, също е вина. По-точно: главната вина. Може би когато разберем това и я изкупим, ще станем като онези хора, които не се примиряват и се борят за живота, защото знаят, че той разчита на тях.

Като онези хора от стария филм.

Като всички хора по света...



P.S.: Сетиха се и за милиарда. Някои партии срамежливо намекват, че можело да го дадат за възстановяване от бедствието. Посочиха ги за отговорни и сега бързат да се откупят. Но пак не е за вярване, че ще го изтърват...