Тая работа около Надежда започна все повече да прилича на приказката "да обичаш на инат". И най-верните й в СДС вече не я искат, но Михайлова се е впила в партията като риба-прилепало и собственическите й чувства се засилват. Не пуска партийната юзда и не ще да разбере, че когато си загубил битката веднъж, достойно е да се оттеглиш. А когато си претърпял съкрушителен провал няколко пъти, трябва да се скриеш от очите на хората - поне за известно време. Дори Костов подаде оставка, след като загуби...

А за Михайлова имаше толкова много възможности да излезе от играта, без да накърни достойнството си на лидер.

В представите на Надежда за чест обаче битката е битка само ако е до последна капка кръв. Поради което е жизненоважно да се кандидатира отново за лидер на партията.

С годините председателският пост се превърна за нея в пожизнена длъжност, от която, както по времето на комунизма, никой не може да я мръдне. Може би докато се пенсионира или поне докато сама не реши да се оттегли, но с уговорката да посочи наследника си.

Така по пътя надолу Надежда загуби най-ценната подкрепа, която имаше, докато зад гърба й стояха Петър Стоянов, Филип Димитров, Едвин Сугарев и другите. С тях битката с Костов се осмисляше, защото създаваха впечатлението, че в СДС е останала автентичната синя идея. Не абревиатурата, а идеята!

Днес тя изглежда опорочена и сведена до личното оцеляване и спасяване кожата на един компрометиран син политик. Всичко останало е пълнеж и приказки от бъдещето - и надеждата да изправи на крака СДС, и сюрреалистичното обединение вдясно, и заканите за опозиционност. С намеренията за осъществяването им Михайлова се опитва да обясни необходимостта от оставането си на "Раковски" 134.

Трогателно и наивно. Защото не тя е човекът, който може да ги реализира. Имаше тази възможност и я пропиля. Няма значение защо - от неопитност, от суета или просто от недостиг на сили. От известно време от нея вече нищо не зависи - партията клони към изчезване и заради това никой не я слага в сериозните политически сметки. В същото време ДСБ усърдно набира сила и я измества от полето заради ясните си послания и праволинейност. Междувременно сините гласоподаватели се топят като айсберг край бреговете на Южна Америка. В пристъп на паника Надежда почна да прави съюзи с неосъществени фигури, в каквато постепенно се превръща и самата тя.

Днес дори най-близкият до нея - Николай Младенов, вече не е в орбитата й. И ако се вгледа човек в препоръката на Сугарев, че в новото ръководство на партията трябва да влязат старите емблеми (в стилистиката на "Клуб 10" - "креативните политици") барабар с Младенов, няма как да не забележим, че брутовците около Надежда се множат.

На какво разчита на националната конференция? Кой ще остане около нея? В орбитата й остават все по-малко имена. Халал да са й, ако разчита на тях. Те не правят партията. По-лошото ще е, ако точно те я предадат на националния форум. Тогава ще й се наложи да си тръгне с гордо наведена глава. Ще бъде принудена.

А междувременно възможностите й за реализация рязко намаляха. Сред по-престижните е Надежда Михайлова да се кандидатира повторно за кмет на София. Има време - и без това кампанията ще е след конференцията. Ако спечели, поне ще заличи част от загубите. Ако загуби. Е, голяма работа, да не е сефте...?