В една обгърната от нега и предчувствия тоталитарна есен с поета Кръстьо Станишев пътувахме за писателски конгрес в Германия. Заминаването бе съпроводено с паника и тупурдия, с всякакви гафове и изненади, но накрай се натоварихме на самолета и - напред! Бъркотията идеше от туй, че в София предстоеше Празникът на поезията, а в онази година на Празника на поезията гласяха да присъства самият Тодор Живков. И високото писателско началство, което би следвало по протокол да украси германския конгрес, за нищо на света не искаше да мръдне от София. Предложили и на по-дребните началства, но и те ужасено замахали ръце: който отсъства от снимката с Първия, поема голям риск за бъдещето (си). Попаднахме им с Кръстьо пред очите (в кафенето ни съзряха) и... делегацията готова. Коментарът на Кръстьо беше: "Началството е като жената, само че наопаки - неговата сила е негова слабост.



Докато те треперят тук пред другаря Живков,



ние с хер Донков ще си отпием бира в Германия." Величаеше ме "хер" още от София - да свиквам.

В резултат на поредицата от назлъндисвания заминаването се уреждаше дори и след последния момент, паспортите ни ги донесоха на летището, а маршрутът ни бе съставен тъй бездарно, че пътувахме, кажи-речи, през цяла Европа, излитахме и кацахме, заверявахме билети, закопчавахме колани и опитвахме кухнята и питиетата на ред авиокомпании. И посред тази каскада от излитания и кацания на летището Орли, унесени, замаяни, хлътнахме в един асансьор. Кръстьо натисна копчето, усетихме за миг безтегловността, после вратата се отвори. Потръпнахме: сив под, сиви стени, някакви агрегати безшумно се тресяха. Сетих се за определението "лунен пейзаж", но това бе по-скоро лунното мазе. В дъното на подземието се мяркаха цветнокожи мъже със също сиви гащеризони.



Декорът беше подреден като за филм на ужаса



(После се разбра, че и у двамата едновременно се бе появило опасението, че сме отвлечени, че може би зад всичко това се крият могъщите западни "централи", които само гледат да докопат прогресивния български творец.) Стояхме вкаменени, по едно време асансьорът зад гърба ни трепна като да се затвори и ние се хвърлихме в него. Този път аз натиснах копчето и след няколко мигновения бяхме нависоко - излязохме право в бара. Където си ни беше мястото, ако имахме пари. Но нямахме...

"Значи ти си знаел кое копче е за нагоре - рече впоследствие Кръстьо. - Знаел си - и си мълчеше, хер Донков." Нищо не бях знаел, просто страшно внимавах да натисна... другото копче.

В последния месец (и не месец - петдесет дни!)непрекъснато си спомнях това като че ли изхалюцинирано приключение от летището Орли. Просто гледах как в парламента кършат ръце



и се чудят кое копче да натиснат



Защото сърбежът на избора не напуска народния избраник при разпределянето на властта. Понеже, макар още да се търкаля в обращение метафората за стълбата, всеки в политиката знае, че там винаги има копче за нагоре и копче за надолу. И че натискането на неправилния бутон вече бе поучително онагледено с краха на не една и две кариери. Все пак там всеки натиска за себе си. И че никаква стълба няма в политиката, ако не се смята стълбището на "Александър Невски", което наистина послужи за старт - но само веднъж и само за кратко. И че само литература си остава онази "Приказка за стълбата", която умираме да цитираме.



Асансьорът е по-реален днес



И по-зловещ. Чувството, че са натиснали "копчето " за надолу, не напуска и множеството извън политиката. Мигът на безтегловност отпреди десетилетие и нещо бе ловко употребен от хора, предварително турили ръка на "правилния" бутон. Натисналите "грешния" пък, въобще не си спомнят да са го сторили собственоръчно. По-скоро някой друг - зад гърба им в претъпкания асансьор, е свършил тази работа и ги е пратил в мазето на живота.

Човек се изкушава да въздъхне: какви времена доживяхме, тоест. Но времената май неведнъж вече са били такива, щом и този номер с асансьора не се оказва нов. Достатъчно е да си спомним за черния и за белия овен от приказката.

Уцелваш белия и се въздигаш право при златната ябълка.

Уцелваш черния и пропадаш в Долната земя.

И трябва да нахраниш орлите с месата си, ако искаш да се върнеш.

А плътта ти не стига за всички орли.

Само че днешният политик не смята да храни орлите. Възкачването си към върха той не свързва с жертви и разноски. И не е вярно, че ръцете му треперят единствено от алчност. Разтреперва ги и колебанието кое копче да натиснат - за да се улучи правилният овен.

Така това лято се превърна в сезон на треперещите десници. И гласове.

Само окото им не трепва на нашите хора...