Може би съм сред малцината извън синклита на собствениците, които не роптаят срещу приватизираната БТК. Нещо повече, по повод миналата в частни ръце преди година и нещо телекомуникационна компания усетих в себе си неподозирани липси - на социална солидарност и на тревога за държавната собственост. Спомням си, че срещнах тогава видния памфлетист Иво Беров, който се възмущаваше от едва 200-те милиона, за които държавата се кани да продаде БТК.

-	Дано я продаде за един лев - опонирах на Беров. - И ако може, новите собственици да изгонят поне половината служители.

С тази спонтанна безчовечност учудих угрижения публицист.
Но да разкажа.
Работата е там, че към Комитета по далекосъобщения и Българската телекомуникационна компания

преди 20-ина години нямах никакви претенции

Както и те към мен. Съществувахме паралелно, подобно перестройка и ръководна роля на партията. Които не подозират, че когато се пресекат, безгрижието свършва. Та през далечната 1987 се преместих да живея в новопостроена кооперация и - какво по-нормално от това, през лятото на 88-а подадох молба за откриване на телефонен пост. Същото направиха и всички съседи.
За мое учудване се отърколиха година, две, три, тоталитаризмът рухна, създаде се СДС, започна да управлява, също рухна, БСП се върна на власт, рухна на свой ред, отшумя първата война в Залива, минаха трите югославски войни, започнаха и свършиха бомбардировките на НАТО в 3-4 места, почна втората война в Залива, аз отначало бях ерген, после се ожених, сетне ми се роди дете и тръгна на детска градина, смени детската градина с училище, а телефон все нямах и нямах.
Е, ще кажете - голяма работа. На хората не им достигат хляб, лекарства, любов и чист въздух, този седнал да ни занимава с телефона си.
Прави сте, но донякъде. Това, че нямах телефон, си е лична неприятност. Но това, че аз нямах, а 90% от блока се телефонизираха, като някои комшии си сложиха по два и три поста, се превърна в натрапчива административна енигма със симптоматика на всеобхватност.

Тук думата корупция е тънка и недостатъчна

Тръгнах да изследвам явлението. Първите 4-5-6 години ходех в пощата и се редях по няколко часа в приемния ден, четвъртък, при началника на АТЦ. Той любезно и неколкократно ми разясняваше, че не може да ми се сложи пост, защото кабелът, с който е захранен блокът, е недостатъчен. На моя наивен въпрос защо блокът не е захранен с кабел, който да удовлетвори всички желаещи, началникът ми обясняваше, че такива били възможностите. А на въпроса ми по какъв критерий са предпочетени едни молби пред други, въпреки че са подадени по едно и също време, началникът още по-любезно се правеше на идиот.
И двамата знаехме за какво става дума. Но така да се каже, властите не искаха, а масите не можеха. Приятели ми съчувстваха и предлагаха помощ. "Трябва да бутнеш на техника", съветваха едните. "Началникът на това-онова-трето-четвърто, чак до комитета, ми е познат: ще ти помогна", обещаваха други.
Но

вече бях обсебен от странен инат

Исках да видя докъде ще стигна без такива ходове: мога ли да стана клиент, като спазвам правилата.
Приемете, че провеждах дългосрочен експеримент. Издържах така 8 г. Но през 1996 направих стъпка назад. Жена ми караше тежка бременност, а мобилните апарати бяха скъп лукс. Трябваше ми връзка със света. Първо отидох при шефа на АТЦ (поредния), който отново се държа като любезен идиот (предишния). За първи път проявих грубост. После си казах: край на светлия принцип. И намерих връзка - познат на шефа на техниците. Човекът ме отведе при шефа, запозна ни и излезе. Шефът поговори с мен, като от време на време очите му бягаха по тавана подобно стоножки хърделисти. Сетне викна техника, отговарящ за нашето здание, и на свой ред ни остави с него - сами.
Техникът се държа дружески.

-	Глей сега, ще дадеш 300 долара и до една седмица ще ти звънне. Знам, че са много, ама не са за мене - 7 души трябва да вземат по нещо. Аз за себе си нищо не прибирам, да знайш!

Казах, че ще помисля, и си отидох. Реших да дам трите стотачки - дори ги бях приготвил - две по сто и две по петдесет. Свити на фунийка в джоба на якето. Щеше да е първият ми рушвет в живота.
После се ядосах.

Усетих почти физически как, давайки подкуп,

влизам в лайната. Как свързвам веригата, валидирам заверата, легитимирам идиотизма. Както щете го наречете. (От варианта да натопя бандата се отказах - щях да злепоставя и моя помагач.)
Реших да живея без телефон и туйто.
През есента на 2004, о, изненада - един техник (не същият) звънна у дома и каза, че ще ме включат. Изглеждаше учуден - новите шефове го били изстреляли някак безцеремонно. Стана за 2 дни, съвсем по правилата. Предвид разцвета на мобилната телефония не се зарадвах особено.
Истината е, че БТК вече беше приватизирана. Изглежда, собствениците са били учудени от заварения факт, че новопридобитата фирма трупа кандидат-клиенти, чиито пари не ще, в продължение на близо 20 години.
Както и да е. Не знам всички параметри по приватизацията на БТК. Допускам, че някои от тях могат да съответстват и на един язвителен афоризъм: "Приватизацията е процес, при който някой, който не знае кой е истинският собственик на предприятието и не знае колко струва то, го продава на някой, който няма пари."*
Убеден съм, че корупцията не е просто пращан от боговете сезонен вирус, а тепих, на който всеки лично - и всеки ден - преборва или се предава на собствените демончета.
Но държавният монополизъм е техният Велзевул. Долу.
---
* Открих кой го е казал - Януш Левандовски, полски министър на приватизацията.