|
-------------------------------------------
Пред "Тиемпо" Маркес обясни, че здравето му е стабилизирано, че вече не взема лекарства, а само спазва диета. Годината самота пък използвал, за да се затвори в къщата си в Картахена на колумбийското карибско крайбрежие и да пише усилено. "От страх да не би да нямам време да довърша трите тома на мемоарите си и двата тома разкази максимално ограничих връзките си с приятели, изключих си телефона, отмених пътуванията и си наложих да пиша всеки ден от осем сутринта до два следобед", казва Маркес.
Първият том на мемоарите му ще разказва за връзката между неговите родители и ще завършва с публикуването на първата му книга през 1955 г. Втората част проследява живота на Маркес до отпечатването на донеслия му световна слава роман "Сто години самота" през 1967 г., а третият том е посветен на приятелството му с някои от най-прочутите световни лидери.
На видно място сред тях е кубинският президент Фидел Кастро, с когото са близки още от първите дни след победата на кубинската революция на 1 януари 1959 г. Тогава Маркес - още
в ролята си на млад колумбийски репортер,
пристига на Острова на свободата, за да опише еуфорията от свалянето на диктатора Фулхенсио Батиста и да представи пред света брадатите въстаници. Дори става съосновател на кубинската информационна агенция Пренса Латина, създадена някога с амбицията да е за цяла Латинска Америка.
С годините приятелството между Маркес и Кастро все крепне и крепне. Дотолкова, че кубинският лидер днес може да се похвали с привилегията да е единственият, заради когото Габо (както наричат Маркес приятелите му) прекъсна уединението си преди 7 месеца и се появи в Хавана, за да асистира на Фидел във важна среща с двама прочути американски писатели - Артър Милър и Уилям Стайрън. Американците трябваше да бъдат спечелени за каузата за укрепване на връзките между интелектуалците от Куба и САЩ напук на 40-годишното американско ембарго. И бяха. С помощта на Габо.
Неговите открити симпатии към революционерите в Латинска Америка отдавна му спечелиха славата на "комунист", въпреки че Маркес никога не е членувал в никаква партия. С чудесните си репортажи за никарагуанските сандинисти например той прави за каузата им много повече, отколкото цял партизански отряд. Истинско журналистическо бижу
с главоломен пропаганден ефект
е например неговото описание на превземането на парламента в Манагуа през август 1978 г. от група сандинисти начело с прославения тъкмо с този репортаж Команданте Серо (Еден Пастора). Някои твърдят, че тогавашният американски президент Джими Картър оставил сандинистите да победят година по-късно, защото с творбата си Маркес вдъхнал на американците симпатия към бунтовниците.
Разбира се, световна слава и Нобелова награда за литература (1982 г.) Габо печели с романите си и най-вече със станалия бестселър "Сто години самота". Той излиза през 1967 г. и дава повод на литературните критици да се прехласнат по феномена "латиноамерикански магически реализъм". Самият Маркес е изненадан от небивалия търговски успех на книгата, в която той описва образи и емоции от родното си селце Аракатака (в романа - Макондо).
Писателят твърди, че е носел в себе си замисъла на книгата 17 години, а я е написал за 18 месеца. В много интервюта той се обявява категорично против идеята за филмиране на романа въпреки съблазнителните предложения от Холивуд.
Ето и аргументите му: "Като автор искам всеки читател да види по своему персонажите, да види своя чичо или баба си или някой друг от роднините. А превърне ли се романът във филм, това ще е невъзможно. Ще завърши с това, че Урсула ще се превърне в София Лорен, а полковник Аурелиано Буендия ще стане Антъни Куин."
Самият Маркес
смята за най-добър от своите романи
"Няма кой да пише на полковника", издаден преди "Сто години самота", а за "най-елитарен" - "Есента на патриарха", написан с изречения, разпростиращи се на по няколко страници. Романът е тежък за четене и заради мрачното внушение с образа на разлагащия се тялом и духом тиранин. Дали от снобизъм, дали от преданост обаче най-верните почитатели на Маркес разграбиха тиражите и на този роман.
С последната си засега книга - "Хроника на едно отвличане", публикувана през 1997 г., Маркес отново се връща към любимия от младостта си жанр - репортажа. Описва по свидетелства на очевидци история от началото на 90-те години, като ключова фигура е прочутият колумбийски наркобарон Пабло Ескобар, убит в зрелищно преследване по покривите на Меделин през декември 1993 г. "Искаше ми се да проникна в дълбините на психологията на неговата изключителна личност, движена от жажда за власт и жестокосърдечие, граничещо със садизъм, което обаче не му пречи почти трогателно да се грижи за своите командоси", обяснява Маркес подхода си към "феномена Ескобар".
Освен с писане Маркес участва в борбата с насилието в Колумбия и с личния си авторитет. През януари 1999 г. например той посредничи при преговорите между левите партизани от Революционните въоръжени сили и тогавашния колумбийски президент Андрес Пастрана в градчето Сан Висенте. През юни същата година обаче Габо постъпва в болница в Богота. Първоначалната диагноза е "преумора и изтощение". Изследванията я променят към доста по-лошо - "лимфом".
Семейството на писателя моли колумбийските медии да запазят дискретност и Маркес заминава за САЩ за допълнителни тестове и лечение. Но нещата не могат да се прикрият. Плъзват слухове за тежка форма на рак. Припомня се, че през 1972 г. от дробовете на Габо е бил отстранен злокачествен тумор. Внушенията са, че едва ли не всеки момент
светът ще остане без автора на "Сто години самота"
Колумбийците са покрусени. Ужасени от мисълта, че всеки момент могат да го загубят, през октомври 1999 г. читателите на "Тиемпо" определят Маркес за най-известния колумбиец през ХХ век. В Интернет пък е пуснато стихотворение, с което той уж се сбогува със света.
Когато най-после наруши медийното си мълчание, писателят бе много ядосан на този "доста зле съчинен фалшификат". "Единствената ми тревога е да не умра със срама, че хората са взели за мое това толкова безвкусно нещо", каза Маркес пред "Тиемпо".
Иначе Габо си остава Габо. И продължава да държи на заявеното пред испанския в. "Ел паис": "Аз, както казва Греъм Грийн, не съм интелектуалец. Аз съм романист, а романистите не са интелектуалци, те са сантиментални и емоционални хора. В латиноамериканските страни имаме нещастието всичко, казано от нас, да получава голям отзвук, защото по някакъв начин сме се превърнали в съвестта на обществото ни. И елате да видите какви катастрофи предизвикваме. Това не става в САЩ за техен късмет. Тези, които никога не сме били сталинисти, тези, които никога не сме били комунисти, имаме голяма свобода на мисълта. Но става така, че някои бивши сталинисти имат толкова обременено съзнание, че отидоха в другата крайност, покръствайки се в една нова разновидност на демократичен фундаментализъм. В ХХI век не трябва да има никакъв фундаментализъм. Трябва да вървим към един рай, в който можем да изграждаме света всеки ден, без догми и идеологически схеми."
|