|
Тя например споменава за турските атентати. За тях си е избрала
най-удобното за тезата й обяснение: били замислени от прословутите "служби",
за да доставят необходимите основания за замисляния и подготвян вече възродителен процес. Мога да приема, без да оправдавам, атентати срещу невинни хора в името на една идея, макар и абсурдна. Но и най-извратеният от политиката мозък няма право да приписва на български органи подобни методи, за да прокара своята предвзета теза. Според Ваксберг атентаторите били свързани със съответните "служби", ерго, изпълнявали са заповедите им. Но защо осъдените на смърт се величаят като мъченици за вярата, а оцелелите срещаме в ръководни органи на ДПС? Вярно е, че мнозина турски интелигенти са били свързани с прословутите служби (това признава и г-н Доган, който е бил сред тях). Казвам го не като укор към тях, а към системата, заставяща ги да действат против убежденията си. Не изключвам обаче, че е имало искрено убедени и сред тях, както сред приелите нови имена.
В разследването на Ваксберг те естествено са премълчани. Авторката смята за най-вероятно, че извършителите на атентатите "съвсем не са били български турци". Кои са тогава? Признава, че взривовете през август 1984 г. предшестват масовите преименувания. Оттук следва риторичният въпрос: по собствена воля ли са действали атентаторите или по поръчка на ДС? Не бих се учудил, ако в едно следващо изследване Ваксберг възроди "българската следа" в атентата срещу папата.
От документацията тя е извлякла първоначалното
намерение за преименуване на 10-12% от българските турци
или стотина хиляди. Защо точно толкова? Не казва. А цифрата не е случайна. Тя привежда замислената акция до изискването за регистриране като българи на родените от смесени бракове между турци и българо-мюсюлмани. Такава практика съществува в ред европейски страни, включително в Турция. Във Франция гражданствеността замества националността - щом си френски гражданин, си французин. Подобна практика у нас не е съществувала и се възприема подозрително от определени среди.
Според Ваксберг вътрешният министър е дал срок за приключване на това преименуване - от декември 1984 до март 1985 г. Защо обаче в този срок бяха преименувани всички турци - задоволителен отговор липсва въпреки различни обяснения в някои публикации.
И аз не съм стигнал до цялостен отговор. Някои страни на процеса са ми неясни въпреки собствените ми отдавнашни занимания с него. В началото на 80-те г. работех в апарата на ЦК на БКП. За сведение на Т. Ваксберг ще напомня, че апаратът не е решавал нищо, а е изпълнявал указанията на ръководните партийни органи. Но и Централният комитет не е занимаван с толкова отговорното начинание. Членовете му изслушаха post factum само информация за приключилото преименуване, като информациите не подлежаха на обсъждане и решения по тях не се вземаха. Членовете на ЦК са приели едно-единствено решение по този въпрос - на 29 декември 1989 г., - с което се отрече насилието над етническото самосъзнание и се предостави право на свободен избор на имената. И тук се чувстваше влияние от доскорошната практика - без сериозно обсъждане, под заплахата на алармистични съобщения. Без да подценявам значението на този пленум, бих споделил мнението си, че по-нататъшният ход на събитията би имал по-благоприятен резултат, ако бе приложена демократична процедура, имаща предвид и възможните последици.
Не е проява на добър вкус пренебрежението на Ваксберг към наличната литература - приведените факти, аргументацията, изводите, дори ако авторката не ги споделя.
Някъде през
пролетта на 1984 г. бяхме повикани при Тодор Живков
неколцина служители в ЦК, за да ни възложи да подготвим проект за ново решение на Политбюро за работата с турското население. Даде ни устни указания за съдържанието, които ни бяха връчени и в писмена форма. Започна се работа. Наскоро бях "освободен", както тогава се казваше, от работа в ЦК, естествено и от групата. Но работата бе продължила и както узнах, Политбюро е приложило решението, съответстващо на Живковите указания.
Запазил съм неговия писмен текст. Живков изтъкваше изключителната важност на проблема за преодоляване на съществуващите етнически различия и за укрепване на националното единство. Конкретните му мисли могат да се възприемат или не, но те са важно свидетелство за линията, към която първият ръководител смята да се придържа към средата на 1984 г. Затуй ще приведа някои от тях:
-------------------
Дали българските турци са всъщност българи, асимилирани по време на турското иго, или са турци, преселени в българските земи, в случая не е най-важното, не е определящо. Факт е, че етническата група реално съществува и се отличава със свой език, своя религия, свой бит и до известна степен с небългарско национално съзнание. Най-важното, определящото е, че живеят в България, че тяхната родина е България. На тях се гледа като на резерв за антибългарски прояви от страна на Турция. Няма съмнение, че опитите за дестабилизация ще продължат и занапред. Нашият подход като държава не е напълно последователен - не сме изравнили българските турци с останалите български граждани (служат само в трудови войски, не работят в милицията, почти отсъстват от централните органи на държавната власт). Всичко това трябва да се преодолее. Няма съмнение, че ще направим голяма грешка, ако тръгнем да доказваме на българските турци, че те са всъщност българи по произход, потурчени по време на турското иго. Такава линия не може да не събуди национализъм и верски фанатизъм. Кому е нужно това? Дали са потурчени българи или не - това сега не е главното. Главното е, че са равноправни български граждани, че тяхната родина е Народна република България, че се възпитават и трябва да се възпитават като български патриоти. Такава е и трябва да бъде нашата основна позиция в работата с тях. Задачата на групата е формулирана така: да се набележат мерки за по-нататъшното приобщаване и сплотяване на населението от другите етнически групи върху тези основни принципи.
-----------------
Когато в началото на 1985 г. се разнесе мълвата за масовото преименуване, аз не повярвах, даже твърдях, че е невъзможно, тъй като
само преди месеци е прието решение с точно обратни указания
на Живков. Какви са били обстоятелствата, предизвикали този рязък обрат в политиката за толкова кратко време, до днес не е разкрито. Най-малко поръчкови материали с политическо вдъхновение ще дадат отговор.
Не всички решения от капитално значение минаваха задължително предварително през Политбюро. Един тогавашен член на партийното ръководство сподели с мен, че в началото на януари Живков повикал четирима-петима от ръководството, за да ги уведоми, че е предприет такъв процес. И възложил всекиму според сферата, в която работел, да се заеме с него.
Единствен възразил Пенчо Кубадински,
минаващ за националист: "Другарю Живков, това ще причини само беди на България." Но и те не били повикани за обсъждане, а за поемане на задачи по един вече поет път. След време пред Политбюро Живков рекъл: този тежък проблем не търпеше повече отлагане. Аз съм възрастен, с дългогодишен опит, с известен авторитет вътре и извън страната. Реших да поема лична отговорност, вместо да го оставям на заместника си, комуто ще е нужно време, за да се ориентира и наложи.
Самият аз имах непосредствени впечатления за хода на възродителния процес като народен представител в Кърджалийско след 1986 г. Разговарях с местната интелигенция, с ръководствата, а и лично наблюдавах изселническа вълна през лятото на 1989 г. Впечатлението ми бе, че докато при смяната на имената е преобладавал административният натиск, без да изключвам, че немалко убедено я приеха.
Изселничеството бе доброволно (с нищожни изключения),
отговарящо на постоянния стремеж на мнозинството към майката родина и бе подбудено непосредствено от уникалното съвпадение между решението на българското правителство за свободно изселване на желаещите, и на турското - да ги приеме.
Убеден съм, че цялата истина за политическа целесъобразност и партийна ангажираност ще се разкрие само като задача през историческата наука. Все още пречката е подчиняването на търсенията било за разгаряне на чувство за мъст, било за електорални сметки и партийни съперничества. А не бива да се примиряваме с проникването на политическата поквара при третирането на един болезнен за нацията проблем. Днешните политици, повечето от които са си траели по време на възродителния процес, а някои волно или неволно са му съдействали, след като нямат личен принос за отричането му и за възстановяването на правата на българските турци, имат дълг не да трупат политически дивиденти от една болезнена тема, а да осигурят реално равноправие и общопризнатите етнически права, утвърждавани успоредно с укрепването на националното самочувствие и сигурността на държавата, достойно участие в общоевропейските процеси без ущърб на националната традиция и идентичност.