Веднъж писателят Йордан Вълчев ми представи непознат мъж. "Запознайте се - рече, - това е поручик Кокаланов." Човекът се притесни, сякаш разпознат и заловен в нещо непозволено. Бяхме го срещнали пред старата антикварна книжарница на "Граф Игнатиев" и от това, а може би и от някои думи на Йордан по друг повод в паметта ми е останало, че "в мирния живот" Кокаланов беше букинист. Защото той обитаваше и още една, съвсем различна действителност, необикновения свят на йорданвълчевата проза и в нея бе обарутен, решителен фронтовак, изпълнен с храброст, гняв и състрадание. Загадка остава така ли се казваше наистина този мъж, или белетристът ми го представи с името на литературния си герой, но човекът по нищо не напомняше епичния образ, изваян от Йордан в неговия смразяващ разказ "Разгневеният". Докато двамата нещо се обясняваха и за нещо се наговаряха, опитах се да си го представя с дълбоката офицерска каска, препасан накръст, навесен с кобура, бинокъла и манерката, с кафеникавите бойни ботуши и окопната брада - и се получи! Преображението сякаш се извърши върху стъклото на витрината: там непознатият се отразяваше суров и юначен, обвит в пушеците на войната, както и в задължителната за Йордан Вълчев свирепа измислица.

"Разгневеният" бе един от "новите" (тогава) военни разкази на писателя. За "старите" той бе платил с оклеветяване, с преследване, със затвор и лагер, с изритване от литературните среди и с трудно препитание до самата му смърт. За първата му книга след войната го бяха набедили, че въздига образа на врага и представя германците като сериозен, опитен и храбър противник. Това, както обикновено ставаше в писателския свят, въобще не бе хрумване на властта, а на близки до нея усърдни и услужливи автори на ураджийски съчинения за войната. И в резултат Йордан бе прекарал



трудни години в месомелачката на "Богданов дол"



- както всички знаят, заедно с Димитър Талев. Изглежда, там бе пресовал в съзнанието си картините и образите от бойния си път по фронтовете на Унгария и те се изсипваха неудържимо изпод валяка на пишещата му машина в стаичката на улица "Знаменосец" току под планината Витоша..

"Разгневеният" бе разказ страховит и романтичен, изпълнен с енергиите на подвига. По онова време Йордан се беше запалил да прави филм, пишеше телевизионен сценарий, четеше и разказваше варианти, та сега и аз се обърквам какво "падна" от този сюжет и какво накрая остана в разказа. (Бях още момче и този сюжет просто ме омагьосваше.) Едно детенце някак се оказва в ничията земя между нашите и германските линии. Там бие артилерията, там е страшно и студено. Сълзите на унгарката капят върху сърцето на поручик (а може и да беше капитан!) Кокаланов. Ех! Рицарят от Първа българска армия залага живота, кариерата и свободата си, свързва се с германския командир и уговаря чудо, каквото и извън войната рядко може да се случи. В разказа всичко това е изпипано, спира дъха. Кокаланов спасява унгарчето, разбира се. И накрая иска извинение: "Простете, господа, много бях разгневен"...



Героят и авторът продължаваха ленивия си разговор,



а на мене ми се стори, че във витрината на книжарницата се появи и Йордан, но и той във фронтовашките си дрехи, с уста, разтворена за боен вик и с гола сабя в ръка. Тази сабя аз я знаех добре, тя висеше на стената в дома му и с нея бе свързано едно от големите му премеждия след войната. На много разгорещен Йордановден случаен гост бе поискал нож - да маже лютеница на филия. Домакинът патетично го отрязал: тук няма ножове, саби има в този дом. И онзи, без да му мигне окото, откачил сабята, загребал лютеница. Та едва му се беше разминал на Йордан инфарктът...

Но тогава, докато двамата бойни другари си довършваха приказката на тротоара, а военната им младост ме гледаше като от екрана на времето, веднъж и завинаги разбрах, че от живота на мъжете, както и от живота на народите войната не може да се изтрие. Усилието и страданието не могат да се отменят. Кръвта и жертвата не могат да бъдат омърсени. Дори и когато се явят (а те винаги се явяват) желаещи да го сторят. Защото войникът не си избира войната. Нито пък си избира раните и смъртта...

Това е причината за този днешен опит да припомня и аз, че преди шейсет години, в тази точно седмица на март



Първа българска армия води своите епични боеве при Драва



Пиша за това, защото, ето, даже и през нея тази годишнина все още изглежда забравена, едва-едва спомената - без гордост и без болка, сякаш без следа, без дата дори в българския национален живот. И защото това - да забравим и да премълчим - ние вече сме правили с предишни войни, с предишни герои, с предишни подвизи и жертви. И сме доказали, че го правим отвратително добре.

Никой не го прави по-добре от нас.

И май въобще не го прави...

Днешното двусмислено и предпазливо отношение към последната война на нашите деди и бащи показва, че сме готови да го сторим (или поне почти го сторихме!) още един път. Мисля, че не си струва. Не ни прилича...