|
За евреите не пропускат да ни напомнят. Всяка година. И с право. Но трябва ли да забравяме останалите?
Когато бе издигната идеята за Ден на спомена, той трябваше да увековечи паметта на милионите загинали в безсмислени изтребления през ХХ в. Наречи го геноцид, наречи го холокост, наречи го модерно - етническо прочистване, резултатът е все един - върволици от бежанци, опустели къщи, студени огнища, безкръстни гробове. А те не са само на евреи. Арменците са първите, които ни идат на ум. Но и асирийци, и тутси, и хуту.
А защо не и гърци, и турци, и сърби, и българи. Та
сред утвърдените традиции на Балканите е и прочистването на "другия" -
било физическо, било духовно.
Гръко-турската война от 1919-1922 г. промени изцяло етническия облик на Западна Мала Азия. Гърците окончателно загубиха сражението си с нахлуващата от столетия мюсюлманска вълна. Победоносната армия на Кемал паша, наричан после Ататюрк, не оставяше жив християнин пред себе си. В първите дни на септември 1922 г. водите на пристанището в Измир вряха от телата на търсещите отчаяно спасение в акостиралите недостатъчно на брой кораби (сред тях беше и бъдещият милиардер Онасис).
Но и турците можеха да се оплачат. Тях често забравяме. Пришълци са на Балканите, зер. Завоеватели. Но славяните на времето да не бяха дошли с добра дума. Или българите. И колко века са необходими, за да станеш кореняк. Нима оспорваме, че българите в края на Х в. да речем, когато водят кръвопролитните си войни с Василий Българоубиец, защитават родината си. А турците през ХIХ и ХХ в. живееха вече от шест столетия на полуострова.
Вълната от мюсюлмански бежанци от Балканите започна истински след Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Не че и преди това мюсюлмани не бяха бягали от свободна Гърция или Сърбия. Но решенията на Берлинския конгрес подбудиха истинския изход. Десетки хиляди мюсюлмани напуснаха Босна и Херцеговина, Новопазарския санджак, окупиран от австрийците, Северна Добруджа, княжество България, Източна Румелия. Властта ги заселваше в Македония и в Източна Тракия.
Създаваше здрава мюсюлманска бариера
След Втората балканска война от 1913 г. бежанците от преминалите в ръцете на Гърция, Сърбия и България Македония и Тракия бяха настанявани най-вече в Одринска Тракия и Истанбул. Станаха бастион срещу бъдещи промени.
Но все пак българите като че пострадаха най-зле. През Втората балканска война от 1913 г. турските войски, възползвани от това, че срещу тях армия нямаше, напреднаха в Източна Тракия, колейки, избивайки и изтласквайки християнското население. Християнското повтарям, не само българите, но и гърците.
Според нашия консул в Одрин след Първата световна война в града бяха останали само осемдесет български къщи, в Лозенград - двеста, а всеки ден българите "по семейство, по две се мъкнат към майка България".
Етнически бе прочистена Добруджа. Преди Освободителната война от 1877-1878 г. половината от стохилядното население на северната й част бяха българи - останалите татари, турци, немци и двайсетина хиляди румънци. Новите румънски власти веднага започнаха да затварят училища, църкви, читалища, на практика забраниха обучението на български език. Същите методи бяха прилагани и през периода 1913-1940 г., когато с изключение на две от годините на Първата световна война и Южна Добруджа бе в състава на Румъния.
Основанията на Букурещ бяха очевидни
Румънци тук почти нямаше. Та от една страна българите трябваше да бъдат насилени да я напуснат, а от друга - да се заселят румънци или арумъни, идещи от Македония и Гърция. Резултатът - броят на румънците в навечерието на Втората световна война бе вече станал от 2 на 28%. Крайовската спогодба от 1940 г. принуди 67 000 българи от Северна Добруджа да се заселят в Южна, а румънските заселници да се прехвърлят на север.
Не бе по-различно и положението в Егейска Македония, а после и в Западна Тракия, присъединени от Гърция. И тук на българите не разрешаваха да говорят на езика си, да играят хоро, не дай Боже - да четат български книги. И тук спогодбата Моллов-Кафандарис прочисти в немалка степен гръцката територия. От българи.
А да говорим ли за Вардарска Македония, където в продължение на почти осем десетилетия наказваха със затвор за една българска книга, фалшифицираха български документи, разрушаваха български паметници, замазваха български икони в църквите. За да се докаже, че етническото прочистване може да е не само физическо, но и духовно. Че
и духовният геноцид е твърде ефективен
Печален е изводът от сто и петдесетте години етническо прочистване, геноцид, холокост на Балканите. Историята говори, че след нито една криза, в която е използвано етническо прочистване, няма възвръщане към началното състояние. Етносът, който е загубил играта, си остава извън нея. Напразни са опитите да се обърне ходът на процеса. Не съумяха да го направят българите в Беломорска Тракия през Втората световна война. Не успяха да го направят сърбите в Косово.
Едно поне може да сторим. Да помним жертвите. Всички жертви. Да не позволяваме на победителите, които и да са те, да узурпират историята и да я пренаписват.
