|
Писателят Янко Станоев е роден на 9 октомври 1944 г. в Долна Секирна, Пернишко. Издал е над 15 книги - "Неандерталецо мой", "Домашни истории", "Децата на Афродита" и др. Носител на редица награди, сред които голямата награда "Златният ланец" на в. "Труд" за къс разказ и Наградата за проза на Съюза на българските писатели за 2000 г.
-------------------------
- Преди време ти издаде една книжка със заглавие "От Ксеркс до Сталин", пълна с поучителни истории за всеки ум и вкус. Би ли припомнил най-поучителната история за нас, българите, сега, в този "царски" момент?
- Трябва да се научим да губим. Да падаме от властта достойно. Когато преторианците идват да убият сваления от власт Цезар, той моли някой от слугите си да се самоубие пред него, за да види как става това. Но никой не приема офертата. Влизат преторианците и го убиват - без никаква репетиция - него, великия Цезар. А по законите на честта той би трябвало да се прободе сам с меча. Той, който изби толкова много хора, не намери смелост да убие себе си. Управляващите трябва да управляват с мисълта, че рано или късно винаги идват преторианците.
- Чия участ ти е по-интересна в творчески план - на победения или на победителя? На Костов или на Симеон II?
- Естествено за писателя винаги е по-любопитна фигурата на победения. Там има драма, има и сюжет.
---------------
Образът на губещия винаги е по-силен. Ако може въобще да се каже, че Костов е губещ човек; тоест, ако Костов наистина не мисли, че той и партията му са едно и също нещо. Ако Костов е губещ човек, какво да кажем тогава за всички нас! Та той в крайна сметка е един напълно успял в живота мъж, а и донесе несъмнени успехи за България. На тези избори той изгуби само самоизмамата, че партийното строителство и строителството на държавата са едно и също нещо.
---------------
Обществото ни беше просто задушено от партийност. То не беше партийно строителство, то не бяха скъпоплатени партийни семинари, то не бяха гръмки и ненужни паради на партийното войнство. През последните 4 години имаше повече партийност, отколкото по времето на Живков! А от историята е добре известно, че там, където има много партийност, има малко живот. Изведнъж всички тези средства, време, енергия и параден шум отидоха нахалос. Без никакви партийни структури и комисари и с минимален актив царят само за един месец издуха всичко това в канавката - единствено с личния си авторитет и осанката на възпитан по европейски човек.
- Не те виждах навремето до партийните величия, освен до Джагаров. Не чух Костов да те кани на баловете за интелектуалци. Не те виждам и сред царските люде. Как да разбираме това - ненавиждаш празния светски шум или искаш да запазиш писателското си достойнство?
- И преди никога не съм бил канен на срещите в Бояна; нито на прословутата трета смяна в писателската станция край Варна. А с Джагаров, лека му пръст, се срещахме само по масите в писателския клуб, но никога не съм стъпвал в кабинета му.
--------------
Ето защо никога не съм бил сред клакьорите в политиката или сред тълпата носачи на кафенце край софрата на политиците - защото според мен политиката в огромната си част е свърталище за бездарници, а не храм за талантливите.
--------------
- Ти даде път на немалко автори. Кой от тях оправда усилията и доверието ти? И как тези хора се отнасят сега с теб?
- Наистина помогнах на пет-шест човека, млади автори, да си издадат първите книги. На някои от тях почти им пренаписах полуграмотните изречения. И всички до един после се обърнаха срещу мен. Сега вече знам - ако искаш да те намрази някой, направи му книгата. Първата му работа след това е да се помисли за по-голям от теб. Така създаваш буквално идиоти, готови да те убият; често тези типове стават маниакални и развиват неистово желание да премахнат литературния си баща, който ги е създал и който е автентичният свидетел на нищожните им способности.
- А ти от кого си се учил на майсторство?
- От американската литература учих умението да подреждам думи. А сюжетите си ги набавях сам - от личен опит. Преди да напиша романите си, първо ги разиграх на живо. Без да искам, си създадох една добра житейска биография и имам материал поне за още 15 книги. Писателят трябва да дава шанс на живота да му се случват разни неща. Иначе за какво ще пише? Измислицата е нещо кошмарно. Понякога се заплаща с живота. Да си спомним съдбата на великите Гогол, Скот Фицджералд, Филип Рот... И още колко други - блеснали, но угаснали преждевременно. На всичко отгоре, ранният успех е опасно нещо. Скот Фицджералд прозря, че неговият живот ще има само едно полувреме. Грешката на нас, писателите, е, че не си преценяваме и пазим силите за второто полувреме.
- Между другото защо така самоубийствено пие нашего брата българският писател?
- Пият заради това, заради което пият всички - за кураж. Той, куражът, е особено нужен в днешното време на тези, които са изгубили почва под краката си.
----------------
Ако си забелязал, пият обикновено бедните. Успелият не пие - той живее добре и му се ще това да продължи вечно; и си пази здравето. А безпаричникът какво има да пази? И какви други удоволствия му предлага животът? Остава му единственото удоволствие, остава му единствената разтуха - да си вземе едно шише винце. Това е неговият празник. Той не може да отиде на море, камо ли да отскочи до чужбина. Чашата с вино е платноходката на бедняка.
----------------
Пък и какво друго да прави писателят, който вече си е написал книгите, а му остава още време да живее.
- Като махнем удоволствията, хората за какво живеят, Янко?
- Всички хора ги интересува това, което интересува и мен. А мен ме интересува следното - как да живея така, че да не ме е срам да застана сутрин пред огледалото. Мен от какво ме е срам ли? Всичко опира до това, че вече хората не ме имат за това, за което доскоро се смятах.
- За какъв се смяташе?
- Имах се, и то не без основание, за добър писател. И все още съм такъв. Но това вече интересува все по-малко хора.
Писателството не носи пари и престиж. Умението да редиш майсторски думите вече е нещо като калиграфия върху оризово зърно - един отмиращ занаят.
- Това означава ли, че и писателската дума не тежи в обществото?
- Да. В обществото вече тежи думата на успелия. В нашето общество успяват тези, които разговарят с езика на цифрите.
Не умело подбраните думи подреждат вече живота - и моя, и твоя, и общия.
Писателят има възможност да подреди изреченията на страницата, но ако имаше възможност - как би подредил живота? Нашият живот е така объркан, че и най-добрият стилист, да речем, Труман Капоти, не би могъл да сложи ред. Но като откровен човек писателят поне може да каже истината на хората.
----------------
А истината, колко и да е обезкуражаваща, е тази - просто ние, хората, сме повече, отколкото може да понесе географията ни и нашият модел на икономически живот. Става дума за излишните хора. Да го кажем направо - става дума за пенсионерите и безработните. А те в България са към три милиона.
---------------
Получава се безизходица: младият и активен човешки ресурс, който може да възроди живота в страната ни и да я дръпне напред, бяга зад граница. А тук остават хора извън борда, които висят на хилавия ни бюджет. Това е омагьосан кръг. Какво може да го разсече? Времето. След 20 години, не по-малко, всичко ще си дойде на мястото. Дотогава ни трябва търпение. След 20 години пенсионерите и безработните ще измрат, българите ще останат 4-5 милиона и България ще се превърне в един малък рай, пълен с политици и преуспели хора.
- А какво да правим с писателите дотогава?
- Предлагам да ги убием, за да не се мъчат - от уважение и съчувствие към тях.