Влязохме не само във вестникарските страници, но и в политологическите учебници. Без да сме монархия, ще имаме на Негово величество кабинета. И този постомодерен израз няма да е само протоколно обръщение, плагиатстващо великобританските парламентарни нрави, защото самият цар ще бъде премиер.

Кабинетът до няколко дни ще стане ясен: ще има зам.премиери, коалицията ще бъде дву- или трипартийна. Симеон II отново ще изневери на предварително заявеното желание да не общува с партии, а с отделни специалисти, като по този начин използва цялата сила на гражданското общество. Вероятно ще има повече министерства, отколкото при Костов. Вероятно някой ще се опита да ни го обясни като борба с бюрокрацията. При евентуално влизане на СДС в кабинета на Симеон II ще станем свидетели на още една подмяна: "нулевата толерантност" в антикорупционните действия може би ще бъде заменена с перестроечния термин "покаяние".

Въпреки това кабинетът на Симеон II е чудесно събитие. В едно изречение казано,



този кабинет слага край на перестройката



в България и на договореностите от кръглата маса. Или поне на мен ми се иска да сложи край.

Нямайки новини, които да интерпретират, журналистите от последните няколко дни спорят върху обръщението към Симеон. Формално тази грижа ще отпадне в края на седмицата, когато всички колебаещи се могат да се обръщат към него с "г-н премиер". Разбира се, рисковано е линията да бъде продължена в разсъждението дали Симеон II е "първи сред равни". Според мен сполучливо обръщение е "благородни господине". В класическа театрална интерпретация (царят не играе сам - играят го останалите актьори) изпаднаха всички, които умуват около обръщението. Не е притеснение за Симеон II как да се обръщат към него, притеснението е за онези, които се обръщат.

В политанатомията на властовото тяло (според Мишел Фуко) всеки публичен жест на монарха демонстрира излишъка на власт. Още когато се зададе на българската изборна сцена, за Симеон II беше ясно, че като политическа фигура той ще има много повече власт, отколкото би му дало възстановяването на Търновската конституция. Ставайки премиер, Симеон II не се нуждае от партия. Не се нуждае дори и от тези преговори, които така дълго се точат и създават илюзията, че без благословията на предишните управляващи в България нищо важно не може да се случи. За първи път в историята на България има премиер с възможност да покани практически всеки в кабинета си, без да се съобразява с партийни цветове. Въпреки това благородният господин предпочита да преговаря със СДС, да им предлага министерства, да настоява за коалиция.

Защо се получава така? Най-очевидното обяснение е следното:



съществувала е ясна договореност между Симеон II и Стефан Софиянски.



Вторият е трябвало да бъде премиер като консенсусна фигура, приемана от обществото, от поддръжниците на НДСВ и от самите седесари. Изведнъж обаче - ядец. Оказва се, че Стефан Софиянски изобщо не е безспорна за поддръжниците на СДС фигура. "Оказва се" е доста тъп термин, защото това беше ясно още на местните избори - тогава кметът на София събра почти 2 пъти повече гласове, отколкото СДС, въпреки абсолютното мнозинство на синята група в местния парламент. Така или иначе, Стефан Софиянски е бил принуден да каже, че по никакъв начин неговото име не може да се употребява извън рамките на договореност между НДСВ и СДС. Симеон е принуден сам да стане премиер и така влиза в спиралата на собствения си мит, независимо от желанията си. Оттук и стремежът му - след като е невъзможно да ангажира неофициално СДС, правейки Стефан Софиянски премиер, да опита по официалния начин - с преговори за коалиция с ръководството на ОДС.

По особено справедлив начин съдбата нарежда нещата. Личната амбиция на благородния господин да съвпадне с обществените интереси. Отсега е ясно, че Симеон II ще направи всичко, което се изисква от него, за да бъде България просперираща държава през следващите няколко години. В този смисъл въпросът дали в края на мандата си той ще иска промяна на конституцията, или не, не е толкова важен. Нищо лошо няма в това да поиска. Важен е начинът, по който суверенът - българските граждани - ще се произнесе. Всеки, който предварително поставя този въпрос, наистина страда от липса на аргументи в по-сериозния обществен дебат, който предстои.

В тази светлина нещата отново са уникално български. Кабинетът в края на седмицата, независимо от формулата му,



ще се нарича Кабинетът на Негово Величество.



И ще заработи, защото управлението на държава като България, при ясни международни параметри, не е чак толкова сложно нещо.

По-интересно ще е поведението на опозицията на Негово величество. Защото това вече не е опозиция на една партия спрямо друга. Това е опозиция на партия спрямо личност. И Симеон ще държи на тази формулировка. Вече има достатъчно услужливи коментатори, които я подхвърлят.

Симптоматично е излизането на в. "Република". Издателите му са преценили, че има антисимеоновска ниша и тя е далеч по-голяма от аудиторията, поддържаща БСП и в. "Дума". Хората от НДСВ не направиха официална среща с българските социалисти. Явно те им отреждат априори ролята на опозицията на Негово величество. И тук Симеон отново прави ход, породен от естествения му усет за царско поведение - не е толкова важно дали Кабинетът на Негово Величество ще обедини подкрепата на всички българи. По-важното е Опозицията на Негово Величество да бъде сведена до БСП и напълно маргинализиралата се Евролевица. Не са случайни и периодичните подхвърляния, че в бъдещия кабинет ще бъдат поканени експерти на съюза "Гергьовден-ВМРО". В крайна сметка не е важно дали те ще участват, важно е да няма опозиция в гражданския сектор.



Опозицията на Негово величество да бъде сведена до архаичните социалисти,



които не могат да се впишат в постомодерната ситуация на България. Затова и в парламента ще се появи комисия за гражданското общество. Да не мислите, че тя се появява, защото се чудят каква работа да намерят на Емил Кошлуков?!

Българската политика след Симеон по единствения възможен начин напуска познатата орбита на двупартийния посттоталитаризъм. Тя влиза в класическа постомодерна ситуация. Но тези термини са за политолозите - както и да ги въртим, те ще са далеч от желанието на хората просто да живеят по-добре, по-сигурно, по-богато и по-предсказуемо. В момента това желание на болшинството българи съвпада с целите и усилията на Симеон II. Благородният господин е длъжен да впрегне целия Кабинет на Негово Величество, за да постигне тези цели, защото те го водят пряко към мисията живота му - възстановяването на българската монархия. Ако Симеон е природно царствен, то българите са природно хитри. Те ще използват тези стремежи, за да осигурят собственото си добруване, а когато се наложи да се произнасят за република или монархия - тогава ще му мислят. Засега този въпрос ще бъде оставен на Опозицията на Негово Величество. Нали и тя трябва да се занимава с нещо, което поне да изглежда по-важно от това ще се събере ли Солунската четворка в Лесидрен?